Робърт Паркър - Изчезването на Рейчъл Уолъс

Обясних на дежурния в приемната кой съм и той по едно време толкова се развълнува от това, че даже вдигна поглед към мен, преди да продължи да пише нещо в тетрадката си с телчета.

— Търся един от вашите хора, който патрулира с кола. Младо момче, 25–26 годишен, висок около метър и осемдесет, тежи горе-долу осемдесет кила, много нахакан, носи военни отличия на униформата си. Сигурно яде сурово вълчо месо на закуска.

Без да ме поглежда сержантът каза:

— Сигурно търсиш Фоли. Доста е устат.

— Човек трябва да се отличава с нещо — казах аз. — Къде да го намеря?

Сержантът погледна в някакви документи под гишето:

— Обикаля с колата близо до язовира. Ще кажа на диспечера да го извика. Знаеш ли къде е млечният бар „Френдли“ на „Трапело роуд“?

— Да, минах покрай него на идване — отвърнах аз.

— Ще му предам да те чака там на паркинга.

Благодарих му, излязох от участъка и закарах колата до млечния бар. Пет минути след мен пристигна една полицейска кола от Белмонт и също паркира. Излязох от моята кола, през силния сняг отидох до полицейската и седнах на задната й седалка, Фоли седеше на кормилото. С него беше същият стар полицай с изпъкналото шкембе, който продължаваше да седи отпуснато на седалката отпред с нахлупена над очите фуражка.

Фоли се обърна настрани и ми се ухили през рамо.

— Е, какво, някой ти сви лесбийката, а?

— Колко изящно се изразяваш — забелязах аз.

— И ти нямаш представа кой е, затова идваш тук и се хващаш за сламката. Искаш да знаеш кой е оня тапет, дето го цапна в корема, нали?

Аз се обърнах към по-възрастния му колега:

— След колко време, според теб, ще стане началник? Той не ми обърна внимание.

— Прав ли съм или не? — попита Фоли.

— Прав си, знаеш ли кой е той?

— Да, след като потанцувахме заедно оня ден, взех номера на колата му, когато си тръгна. Като намерих време го проверих, казва се Инглиш — Лорънс Търбъл Инглиш младши. Занимание — финансов консултант. Това значи, че нищо не работи. Семейството му има 12 или 15 милиона долара. Той се консултира с управителя как да ги харчи. Това му е работата. Иначе си прекарва времето като играе бадминтон, поти се в сауната, защитава демокрацията от негрите, педерастите и комунистите, а също и от нисшите класи, либералите и други подобни.

Старият полицай се помести малко на предната седалка и каза:

— Коефициентът му на интелигентност е около осем, най-много десет.

— Бени е прав — каза Фоли. — Ако той ти е грабнал мадамата, вече е забравил къде я е скрил.

— Знаеш ли къде живее? — попитах аз.

Фоли извади бележник от джоба на ризата си, откъсна една страница и ми я подаде.

— Само внимавай с тоя. Помни, че е приятел на шефа — каза Фоли.

— Да, добре — казах аз. — Благодаря ти.

Един снегорин избоботи по „Трапело роуд“ когато излязох от полицейската кола и се върнах в моята. През стъклата не се виждаше нищо от сняг и трябваше да изляза и да го изчистя, преди да потегля с колата. Отидох до същата бензиностанция на „Мобил“ и си напълних резервоара. После се осведомих как да стигна до къщата на Инглиш.

Беше в скъпата част на Белмонт. Безразборно построена къща с фронтон, която приличаше на хотел от XIX век в някой курорт. Сигурно имаше и място за ловуване отзад. Снегоринът беше изхвърлил малка купчина сняг пред алеята към къщата и аз трябваше да си пробивам през нея път с колата. Алеята беше изчистена. Тя завиваше зад къщата и завършваше с широка площадка пред един гараж с четири врати. От дясната страна на гаража беше задната врата. Реших, че тя е под моето достойнство. Върнах се обратно при предната врата. Удар в полза на безкласовото общество.

Когато позвъних ми отвори млада жена с униформа на прислужница. Беше облечена в черна рокля с малка бяла престилка и шапчица на главата — точно като във филмите.

Аз попитах:

— Господарят вкъщи ли е?

— Моля? — учуди се тя.

— Търся мистър Инглиш. Вкъщи ли си е?

— За кого да съобщя, моля?

— Спенсър — казах аз. — представлявам Рейчъл Уолъс. Кажете му, че сме се срещали веднъж в Беломонтската библиотека.

— Почакайте тук, ако обичате — каза прислужницата и тръгна навътре по коридора. Върна се след около 90 секунди и се обърна към мен:

— Оттук моля.

Минахме по коридора и влязохме в малка, облицована с чамова ламперия стая — в камината гореше огън, а от двете й страни имаше много книги върху вградени лавици. Инглиш седеше близо до камината на кресло с облегалка за главата в златисто и червено. И, честна дума, беше облечен в смокинг с черни кадифени ревери и пушеше лула от морска пяна. Носеше очила с черни рамки, а в дясната си ръка държеше затворена книга на Харолд Робинс, като с пъхнатия си между страниците показалец отбелязваше докъде е стигнал.