Робърт Паркър - Изчезването на Рейчъл Уолъс

Карах към „Смитфийлд“, за да вечерям със Сюзън, а движението на север беше задръстено чак до „Стороу драйв“. Минах през хълма, а после надолу по „Кембридж стрийт“, покрай „Холидей Ин“ и излязох зад главния път на Масачузетс. Стигнах до светофара на „Левъртет стъркъл“ почти по същото време, по което и хората, които продължаваха да се движат бавно по „Стороу“. Полицаят от пътната полиция съобщаваше от хеликоптера си, че на моста има голямо задръстване. Завих по 93-а магистрала и продължих на север. Беше шест часа когато излязох от 128-а магистрала на изхода на „Мейн стрийт“ и „Смитфийлд“. В покрайнините на града снегът в по-голямата си част беше още бял. На прозорците бяха запалени свещи, а на вратите имаше коледни венци. Някои хора дори си бяха сложили изображения на Дядо Коледа на покривите, а други бяха украсили храстите пред къщите си с разноцветни лампички. Една къща си имаше пиян Дядо Коледа, сграбчил бутилката под неодобрителния поглед на червеноносия си северен елен. Несъмнено антихристът се спотайваше и в покрайнините.

Къщата на Сюзън се отличаваше с това, че имаше приличаща на прожектор лампа отпред и клонче от бял бор, закачено на месинговото чукче на вратата. Паркирах в алеята пред къщата и тръгнах към вратата, но тя ми отвори преди да стигна до нея.

— Тра-ла-ла — казах аз.

Тя се облегна на рамката на вратата и сложи ръка на бедрото си.

— Хей, Дядо Коледа, отдавна ли си в града? — попита тя.

— Проблемът с вас евреите е, че се подигравате с нашите християнски празници.

Тя ме целуна и взе виното, а за я последвах. Камината в малката й дневна беше запалена, а на масичката бяха сервирани чинии с капоната 7 7 Капоната — сицилианско ястие от риба, патладжани, домати, лук, черни маслини и подправки — Бел. ред. и триъгълни парчета сирийски хляб. Приятният аромат на храната се смесваше с пушека от дървата в камината. Аз вдъхнах дълбоко и казах:

— Лук и чушки.

— Да — отвърна тя, — гъби също. И пилаф с ориз. А когато угасне огънят, върху въглените можеш да изпечеш две пържоли и тогава ще вечеряме.

— А после? — попитах аз.

— После можем да си пуснем няколко плочи на Уейн Кинг и да танцуваме валс до зори.

— А няма ли да пийнем?

— Разбира се, но трябва да почакаш музиката — никакво пиене преди да започне. Искаш ли бира?

— Знам къде е — казах аз.

— А за мене?

— Бяло вино със сода, нали?

Тя кимна. Извадих си бутилка бира от аленочервения й хладилник, а на нея сипах във висока чаша бяло вино от една голяма зелена кана. Добавих лед, сода и малко лимон и я подадох. Върнах се в дневната и седнахме на дивана, а аз я прегърнах през рамото, отпуснах глава на облегалката и затворих очи.

— Изглеждаш така, сякаш днес те е победил драконът — каза тя.

— Дори не го видях. Цял ден седях в библиотеката и гледах вестници на микрофилми.

Тя отпи от виното.

— Вие пиратите водите опасен живот, нали?

С лявата си ръка тя докосна моята, с която я бях прегърнал.

— Ами някои хора намират, че търсенето на истината е вълнуващо.

— А ти намери ли нещо? — попита тя.

— Малко — отвърнах.

Сюзън започна да рисува кръгчета по гърба на ръката мис показалеца си. — Поне открих някои факти. До истината се стига малко по-трудно.

Взех едно триъгълно парче сирийски хляб, сложих си отгоре от капонатата и го изядох като пийнах и малко бира.

— Трудно е да се прегръщаш и да ядеш едновременно — забелязах аз.

— За теб може би това е определението на дилема.

Тя продължаваше да пие по малко от виното си. Аз свърших бирата. Един пън в камината се намести.

Станах от канапето и отидох до кухнята да си взема още бира. Когато се върнах се спрях на портала между дневната и трапезарията и се загледах в нея. Беше облечена с бяла шемизета с яка с копчета, носеше скъпа кафява пола и кафяви кожени ботуши от тези, които се набират около глезените. Беше сложила краката си на масичката. На врата си имаше две тънки златни верижки, които се виждаха там, където блузата й беше отворена. Тя ги носеше почти непрекъснато. Имаше и големи златни обици. Лицето й бе добре гримирано. Имаше леки бръчки около очите, а черната й коса блестеше. Тя ме погледна и видя, че я наблюдавам. Чувство на жизненост и целеустременост, радост и грижа раздвижваха лицето й, макар че оставаше неподвижна.

— Може би енергия, сдържана от грация.

— Моля? — попита тя.

— Точно се опитвах да намеря фразата, с която да опиша качеството, което притежаваш — празнично спокойствие.