Робърт Паркър - Изчезването на Рейчъл Уолъс

Беше ми много трудно да вдигна главата си. Отпуснах я отново в снега. Кучето се приближи и пак ме подуши. Чух, че някой извика „Дигър!“. Кучето затътри колебливо крака. Някой пак извика „Дигър!“ и кучето се отдалечи. Поех си дълбоко дъх. От това ме заболя гръдния кош. Издишах и отново вдишах въздух, мушнах ръцете под себе си и се вдигнах на ръце и крака. Виеше ми се свят. Почувствах, че стомахът ми се свива и повърнах, от което ребрата ме забеляха повече. Останах още малко в това положение — подпрян на ръце и крака, а главата ми висеше като на изтощен кон. Очите ми фокусираха малко по-добре — можех да видя снега и следите на кучето, а по-нататък видях и краката на една градинска пейка. Припълзях до нея, хванах се и бавно се изправих. За момент всичко отново ми се размъти пред очите, но после пак дойде на фокус. Още веднъж поех въздух и се почувствах малко по-стабилен. Огледах се наоколо. Алеята беше празна. Далматинецът вече беше далеч надолу по нея и се разхождаше с един мъж и една жена. Снегът, където стоях сега, беше утъпкан и разровен. Опръскан беше с много кръв. Понтиакът беше изчезнал. Опипах устата си с лявата ръка. Беше подута, но нямах разклатени зъби. И носът ми, изглежда, беше добре.

Пуснах пейката и направих една крачка. Ребрата ми бяха натъртени и ме боляха. Главата също ме болеше. Трябваше да почакам една минута докато премине първоначалното ми замайване. Пипнах главата си отзад. Беше подута и мокра от кръв. Взех шепа сняг от седалката на пейката и го подържах върху подутото място. После направих още една крачка и още една. Тръгнах. Апартаментът ми беше на три пресечки от това място — една до „Марлборо стрийт“ и две надолу към градската градина. Прецених, че ще успея да стигна до залез слънце.

Всъщност стигнах преди залез слънце. Дори още нямаше дванайсет на обяд когато най-после влязох вътре и заключих вратата след себе си. Взех два аспирина с чаша мляко, а после си направих черно кафе, в което добавих доста голяма доза ирландско уиски и една лъжица захар. Докато се събличах изпих по малко една чаша. Разгледах се в огледалото в банята. Едното му око беше подуто, а долната ми устна беше набъбнала. Имах кървяща цицина отзад на главата, а също и първокласна синина от дясната страна на лицето си. Но ребрата ми като че ли не бяха счупени. Всъщност, както изглежда, ми нямаше нищо освен някои повърхностни повреди. Взех продължителен горещ душ, облякох чисти дрехи и пийнах още малко кафе с уиски, а после си сготвих два агнешки котлета за обяд. Изядох ги с черен хляб, пак пих кафе с уиски и после изчистих кухнята. Чувствах се отвратително, но все пак жив, а след четвъртата чаша кафе и уиски се почувствах и не чак толкова отвратително.

Погледнах към спалнята и към леглото си и се почудих дали да не полегна за малко, но после се отказах. Взех си пистолета и завъртях барабана му, за да съм сигурен, че всичко ще върви гладко. След това отново сложих пистолета в кобура на кръста си и излязох от апартамента.

Изминах пеша трите преки до жилището на Манфред значително по бързо, отколкото ги бях извървял само преди два часа. Не стъпвах много енергично, но се движех стабилно.

Когато позвъних, вратата ми отвори майката на Манфред. Беше слаба и дребна, носеше права раирана рокля и бели гуменки, като едната от тях беше изрязана, за да се облекчи подутата става на големия пръст. Косата й беше къса и изглеждаше като подстригана със сгъваем нож. Лицето й беше малко и всичките й черти бяха събрани в средата му. Не носеше грим.

— Добър ден, госпожо — казах аз. — Извинете, тук ли е Манфред Рой.

Тя погледна смутено лицето ми.

— Той обядва — каза.

Гласът й беше много дълбок. Аз пристъпих навътре към апартамента и казах:

— Бих искал да го почакам, госпожо. Кажете му, че нося добри новини за Спенсър.

Тя стоеше неуверено на вратата. Аз пристъпих още малко навътре в апартамента, тя също отстъпи малко назад.

Манфред извика от другата стая:

— Кой е, мамо?

— Един човек, който казва, че има добри новини за Спенсър — отговори тя.

Аз й се усмихнах любезно. Само какъв приятен господин бях.

Манфред се появи от сводестата врата вдясно. В колана си имаше мушната салфетка, а горната му устна беше побеляла от мляко. Като ме видя, се вцепени.

— Добрата новина е, че не съм пострадал сериозно, стари приятелю — казах аз. — Не е ли чудесно?

Манфред отстъпи една крачка.

— Не знам нищо за това, Спенсър.

— За кое? — попита майка му.