Робърт Паркър - Изчезването на Рейчъл Уолъс

— Не го издавайте — повтори майка му. Тя застана между нас с Манфред. Очите на Манфред бяха стиснати и почти затворени, в ъгълчетата им имаше сълзи.

Аз се усмихнах широко и любезно на майка му. Добрият приятен господин. Вижте как детето ви ще бъде изнасилено в панделата, госпожо.

— Може би ще можем да уредим нещо — казах аз. — Разбери, аз търся Рейчъл Уолъс. Ако ми помогнеш, ще ти върна маузера и няма да казвам нищо лошо за теб на ченгетата.

Гледах към Манфред, но говорех и на майка му.

— Не знам нищо за това — смънка Манфред още с пръстите в устата. Беше се свил, като че ли го болеше стомаха. Аз поклатих тъжно глава.

— Говорете с него, мисис Рой. Не искам да ви го отнемам. Сигурен съм, че имате нужда от него тук, за да се грижи за вас.

Лицето на мисис Рой беше тебеширено бледо, а очите й — леко зачервени. Тя започна да диша тежко, все едно, че беше тичала. Устата й беше леко отворена и аз забелязах, че нямаше предни зъби.

— Направи каквото ти казва той, Манфред. Помогни на този човек, както той ти казва — тя не гледаше Манфред докато говореше. Просто стоеше между него и мен и ме гледаше.

Аз не казах нищо. Всички мълчахме. Стояхме почти неподвижно в коридора. Манфред подсмърчаше по малко. Някакви тръби шумяха.

Като продължаваше да ме гледа, застанала с гръб към Манфред, мисис Рой избухна:

— Ще те вземат дяволите, малко копеле, направи каквото казва този човек. Ти си загазил. Винаги си загазвал. На трийсет години си, а още живееш с майка си и не излизаш никъде от къщи, освен за тези откачени събрания. Защо не оставиш негрите на мира? Защо не оставиш правителството да се занимава с тях? Защо не си намериш добра работа или не учиш нещо, защо не се ожениш или не се махнеш поне веднъж от тая къща, без да се забъркаш в нещо? Сега този човек ще те прати в затвора ако не направиш това, което казва. П най-добре е, по дяволите, да го направиш!

Тя се разплака още преди да свърши и от това грозното й малко лице изглеждаше още по-зле. И Манфред плачеше:

— Мамо!

Аз се усмихнах колкото се може по-широко и приятелски. В духа на коледните празници. Нали сега беше най-веселото време на годината.

— През целия си живот… — сега тя хълцаше, а после се обърна и го прегърна. — През целия си проклет и скапан живот си ми висял на врата и си бил смахнат и ужасен, а аз сама съм носила тревогите си за тебе, без мъж до себе си.

— Мамо! — рече Манфред и двамата се разплакаха силно.

Чувствах се ужасно.

— Търся Рейчъл Уолъс — казах аз — и ще я намеря. Каквото трябва да направя, ще го направя.

— Мамо, — повтори Манфред, — не плачи, мамо. Ще направя каквото казва. Мамо, недей да плачеш.

Скръстих ръце, облегнах се на рамката на вратата и погледнах към Манфред. Не ми беше лесно да го направя. И на мен ми се доплака.

— Какво искаш да направя, Спенсър?

— Искам да седнеш и да ми кажеш всичко, което си чул, предполагаш или можеш да си представиш. Всичко, което мислиш, че е свързано с това кой може да е отвлякъл Рейчъл Уолъс.

— Ще се опитам да помогна, но не знам нищо.

— Ще се заемем с това. Ще разберем как стоят нещата и ще седнем да поговорим. Мисис Рой, бихте ли ни направили малко кафе.

Тя кимна. Тримата тръгнахме по коридора. Аз бях най-отзад. Мисис Рой отиде в кухнята, а ние с Манфред влязохме в дневната. Мебелите бяха тапицирани с ярка на цвят имитация на кадифе и имаше много покривчици на облегалките за ръцете. Тези покривчици бяха от типа, който можеш да си купиш в универсалния магазин, а не от изработваните вкъщи. Имаше и голям нов цветен телевизор в ъгъла на стаята.

Седнах на едно от ярките мъхести канапета. Цветът му беше като на дрехите на Дядо Коледа. Манфред остана да стои на вратата. Салфетката му още беше пъхната в колана.

— Какво искаш да знаеш? — попита той.

— Кой, според теб, е отвлякъл Рейчъл Уолъс — попитах аз — и къде мислиш, че е тя.

— Честна дума, Спенсър, нямам представа.

— Коя е най-антифеминистката група, за която си чувал?

— Антифеминистка ли?

— Да, кои са тези, които най-много мразят движението за освобождение на жените?

— Не знам за никаква такава група.

— А какво знаеш за „ВАМ“, което е съкращение на „възстановете американския морал“? — попитах аз.

Чувах как майката на Манфред тропа със съдовете в кухнята.

— Никога не съм чувал за такива.

— А какво ще кажеш за Белмонтския комитет за бдителност?

— О, разбира се, това е групата на мистър Инглиш. Ние координирахме с тях тактиката си по извозването на децата с автобуси.