Робърт Паркър - Изчезването на Рейчъл Уолъс

Когато влязох той стана, но не ми подаде ръка — вероятно не искаше да си губи страницата. Само попита:

— Какво желаете, мистър Спенсър?

— Вчера, както сигурно знаете, беше отвлечена Рейчъл Уолъс.

— Да, чух в новините — каза той.

Продължавахме да стоим прави.

— Аз я търся.

— Да?

— Можете ли да ми помогнете?

— Как, за Бога, мога да ви помогна? — попита Инглиш. — Какво общо имам с нея?

— Вие протестирахте при речта й в библиотеката. Нарекохте я мръсна лесбийка. Доколкото си спомням, казахте, че „никога няма да й позволите да спечели“ или нещо подобно.

— Отричам да съм казвал такова нещо — каза Инглиш.

— Аз просто упражнявах моето конституционно право на свободно изразяване като протестирах. Никакви заплахи не съм отправял. Вие ме нападнахте.

Значи не беше забравил.

— Няма смисъл да се ядосваме взаимно, мистър Инглиш. Можем да се разберем спокойно.

— Не желая да се разбирам с вас. Абсурдно е да мислите, че мога да знам нещо за някакво престъпление.

— От друга страна — казах аз, — можем да постъпим и другояче. Можем да обсъдим това с бостънските полицаи. Там има един сержант на име Белсън, който ще може да преглътне ужаса, който чувства когато му споменете за вашия приятел — шефа. Той ще сметне за свое задължение да ви замъкне на „Бъркли стрийт“ и да ви разпита по повод на рапортите, в които се казва, че сте заплашвали Рейчъл Уолъс пред свидетели. А ако го ядосате той дори може да реши, че ще трябва да ви прибере за една нощ на топло заедно с пияндетата, педерастите и другата измет.

— Моят адвокат… — започна Инглиш.

— О, да — казах аз. — Белсън просто се паникьосва когато се появи някой адвокат. Понякога става толкова нервен, че забравя къде е сложил клиента му. Тогава адвокатът трябва да обикаля из целия град с документа за освобождаване, да наднича в различни арести и затвори и да търпи да повръщат върху изискания му шлифер, тип Честърфилд, докато се опитва да намери клиента си.

Инглиш отвори уста, после я затвори и не каза нищо. Аз отидох и седнах в неговото червено-златисто кресло с облегалка за главата.

— Откъде знаеше, че Рейчъл Уолъс ще бъде в библиотеката? — попитах аз.

— Имаше съобщение за това във вестника — отвърна той.

— Коя организация протестира?

— Ами комитетът имаше събрание.

— Кой комитет?

— Комитетът за бдителност.

— Обзалагам се, че знам вашето мото — казах аз.

— Винаги бдителни… — започна той.

— Знам — отвърнах, — знам. Кой е шеф на комитета?

— Аз съм председател.

— Леле и колко си скромен — отбелязах аз.

— Спенсър, не мисля, че си забавен — каза той.

— Та ти си в отлична компания — рекох. — Можеш ли да опишеш какво си правил от десет часа вечерта в понеделник досега, в случай, че някой те попита?

— Разбира се, че мога. Обидно ми е да ме разпитват.

— Хайде, разправяй — казах аз.

— Какво да разправям?

— Разкажи какво си правил след девет часа в понеделник вечерта.

— Няма да стане. Не съм длъжен да ти казвам нищо.

— Това вече го минахме, Лорънс. Все ми е едно дали ще го кажеш на мен или на Белсън.

— Нямам какво да крия.

— Колко странно, знаех, че така ще кажеш. Няма смисъл да се хабиш пред мен. С това ще шашнеш ченгетата.

— Добре, но аз наистина нямам — повтори той. — Нямам какво да крия. В понеделник бях на събрание на комитета от девет и половина до единайсет и петнайсет. Веднага след това се прибрах вкъщи и си легнах.

— Някой видя ли те, когато се прибираше?

— Майка ми и няколко души от прислугата.

— А на другия ден?

— Отидох в „Олд колъни тръст“ в девет и петнайсет и излязох оттам в единайсет, играх бадминтон в клуба, после обядвах пак там. След това се върнах вкъщи — прибрах се в три и петнайсет и четох докато стана време за вечеря…

— Добре, достатъчно, разбира се ще проверя всичко това. С кого игра бадминтон?

— Отказвам да намесвам приятелите си в това. Няма да позволя да ги тормозиш и обиждаш.

Реших да оставя нещата така. Той щеше да се заинати за това. Не искаше приятелите му да знаят, че го разследват, а тип като Инглиш можеше да се окопае, за да запази репутацията си. Освен това, можех лесно да проверя. Както в клуба, така и в комитета.

— Да ги тормозя ли? — попитах аз. — И да ги обиждам? колко нелюбезно от твоя страна, Лорънс. Аз естествено нямам твоето обществено положение, но не съм лишен от известен такт.

— Свърши ли?

— Да, засега — казах аз. — Ще проверя истинността на твоето, моля да ме извиниш за израза, алиби. Тогава може да се заинтересувам по-надълбоко от твоите работи, но дори и алибито ти да се потвърди, аз ще продължавам да те имам предвид. За да се направи нещо, не е необходимо ти сам да го извършиш или да знаеш кой точно го е направил.