Робърт Паркър - Изчезването на Рейчъл Уолъс

Рейчъл кимна, а Линда каза:

— О, не, мисля, че беше супер.

Рейчъл не каза нищо докато излизахме от студиото и надолу по коридора, покрай редакцията на новините, която сега беше празна и неугледна. След това минахме по друг коридор, където хора седяха в малки стаички и пишеха на машина и излязохме във фоайето. На големия монитор срещу гишето на приемната Шърли се накланяше към мъжа, който отглеждаше пъдпъдъци.

Аз се намръщих по начина, по който Шърли правеше това и казах с тънък глас:

— Кажете ми, пъдпъдъците обичат ли да го правят с други, освен с пъдпъдъци?

Рейчъл изсумтя. Линда се усмихна. Отвън се разделихме. Рейчъл и аз влязохме в моята кола, Линда — в своята.

Подкарахме по „Солджърс Фийлд Роуд“. Обърнах се и погледнах към Рейчъл Уолъс. Тя плачеше. Сълзите се стичаха мълчаливо по бузите й. Ръцете й бяха сгънати в скута. Раменете й бяха леко прегърбени, а тялото й слабо трепереше. Погледнах назад в огледалото. Не можех да измисля нищо, което да кажа. Тя не заплака по-силно, но и не спря. Единственият звук, който се чуваше, беше неравномерното вдишване и издишване, докато тя плачеше. Минахме край стадион „Харвард“.

— Сигурно се чувстваш като изрод — казах аз.

Тя кимна.

— Не им позволявай да те карат да се чувстваш по този начин.

— Като изрод — каза тя. Гласът й бе леко дрезгав и леко трепереше, но ако не бях видял сълзите й, нямаше да съм сигурен че плаче. — Или като чудовище. Изглежда, че всички ни възприемат като такива. Прелъстявате ли малки момиченца? Принуждавате ли ги да извършват перверзни лесбийски ритуали? Използвате ли изкуствени пениси? Господи! Майната им! Копелдаци такива!

Раменете й се затресоха още по-силно. Подадох й дясната си ръка с дланта нагоре. Така минахме покрай училището по бизнес — аз с протегнатата ръка, а тя тресяща се от ридания. После тя сложи лявата си ръка в моята дясна. Аз я стиснах здраво.

— Не им позволявай това — казах.

Тя ми стисна ръката в отговор и изминахме остатъка от пътя покрай реката в тази поза — дланите ни здраво притиснати една към друга, докато тялото й постепенно се успокояваше. Когато стигнахме до пресечката с „Арлингтън стрийт“, тя ми пусна ръката и си отвори чантата. Докато стигнем до „Риц“ вече си беше изтрила сълзите, сложила си бе малко грим и се беше взела в ръце.

Като излязох от колата и кимнах към Шевролета портиерът ме изгледа така, сякаш съм се изпикал върху обувките му. Но взе ключовете и не каза нищо. Работата си е работа. Качихме се в асансьора и отидохме до стаята й без да си кажем нито дума. Тя отвори вратата, аз влязох пръв, тя ме последва.

— Трябва да отидем в Първо взаимоспомагателно дружество в един часа. Ще говоря там пред група жени. Можеш ли да ме вземеш около дванайсет и половина? — гласът й сега бе съвсем спокоен.

— Разбира се — казах аз.

— Искам да си почина малко, така че ме извини, ако обичаш.

— Разбира се — отвърнах. — Ще дойда в един без петнайсет.

— Да. Благодаря.

— Заключи вратата след мен — напомних й.

Тя кимна. Аз излязох и изчаках да чуя щракването на резето. След това слязох с асансьора.

Вървяхме по „Войлстън стрийт“.

— Имам среща с група служителки от Първо взаимозастрахователно дружество — каза Рейчъл. — Сега са в почивка и ме поканиха да обядвам с тях. Бих искала да си наблизо, но не на масата с нас.

— Добре — казах. — Доколкото си спомням от книгата ти Първо взаимозастрахователно дружество е един от злодеите.

— Не бих се изразила по този начин, но е горе-долу така. Проявяват дискриминация при наемането и заплащането на труда на служителите си. В ръководството няма почти никакви жени. Системно отказват да назначават хомосексуалисти, а ако открият такива сред персонала, веднага ги уволняват.

— Не беше ли отделила място и на дискриминационната им политика в областта на продажбите.

— Да, избягват да продават на негри.

— Какъв е девизът на компанията.

— Ние работим за хората — усмихна се Рейчъл.

Влязохме във фоайето на застрахователната компания и взехме асансьора до двадесетия етаж. Бюфетът се намираше в дъното на коридора. Пред него чакаше жена, облечена с панталон, жилетка от камилска вълна и тъмнокафяв блейзер отгоре. Когато видя Рейчъл, тя се приближи и попита:

— Рейчъл Уолъс?

Носеше очила с малки златни рамки и нямаше никакъв грим. Косата й бе кестенява и спретната.

Рейчъл протегна ръка.

— Да. Вие Дороти Колила ли сте?

— Да, заповядайте. Седнали сме на масата в ъгъла — тя се загледа неуверено в мен.