Джеймс Патерсън: Мери, Мери

— Кленовият сироп — дрезгаво отвърна тя.

Плахо пристъпи вътре — толкова необичайно за нея — и примигна уплашено, щом съзря дебелата превръзка около рамото ми.

— Ох, Алекс! Алекс…

— Можеше да бъде и по-зле — опитах се, макар и несръчно, да я успокоя. — Е, може би не съвсем. Имаше ли някакви затруднения с полета?

— Никакви затруднения. Отиваш на летището. Плащаш си билета. И това е всичко.

Тя протегна ръка и ме погали по бузата с хладната си длан. Допирът бе толкова познат и успокояващ. Какво щях да правя без тази упорита стара жена? Не можех да престана да си задавам този въпрос. Какво щях да съм без нея?

— Казаха, че ще се оправиш, Алекс. Но ми се струва, че това е нещо относително, така ли е?

И преди съм бил раняван. Винаги е травмиращо, няма начин да не е, но все пак не е неизлечимо или поне невинаги.

— Ще бъда добре — обещах аз. — И телом, и духом.

— Казах на децата да изчакат отвън. Защото искам да ти кажа нещо насаме. Да знаеш, че държа да си остане между нас.

— Аха. Значи пак съм загазил, така ли? Ще ме натикаш в миша дупка.

Тя обаче не отвърна на усмивката ми, но взе ръката ми и я стисна между своите.

— През всеки ден от живота си благодаря на Бога, Алекс. Благодаря му, че ми позволи да те отгледам и да видя как се превръщаш в такъв мъж, какъвто си сега. Но ми се иска да се позамислиш преди всичко за това, което навремето ми се струпа на главата. Както и за онова, което стана между бедните ти родители, преди да загинат. Казано най-просто, Джени, Деймън и Али заслужават нещо по-добро от това, което получават. — Нана спря, за да наблегне на следващите си думи: — Не ги оставяй сираци, Алекс.

Отворих уста, за да й отговоря, но мама Нана отново заговори, с леко повишен тон:

— Аз съм тази, която е редно първа от всички нас да си замине от този свят. И да не си посмял да спориш с мен.

Накрая не издържах и само свих рамене. Което се оказа доста болезнен акт. Остър спазъм прониза рамото и врата ми.

— Какво мога да кажа?

— Нищо. Не казвай нищо. Само се вслушай в мъдрите ми съвети, почерпени от мъдростта, която идва с годините. Послушай ме и може би един ден най-после ще успееш да научиш нещо от мен.

Спогледахме се продължително и замислено. В гърлото ми заседна корава буца, макар че това, което изпитвах, не бе тъга. Беше по-скоро чувство на благодарност и на невероятно силна любов към тази малка, но страхотно силна жена, която беше мъдра дори за годините си, да не говорим, че беше много по-умна от мен.

— Вярваш или не, но аз винаги те слушам — казах й.

— Да, а после правиш каквото си си наумил.

Вратата се отвори наполовина и откъм болничния коридор нахлуха гласове. Извърнах се и първото, което видях, бе лицето на Деймън, по което бе изписано нетърпение. Сърцето ми подскочи.

— Виж ти кой е тук! — Избърсах просълзените си очи със здравата си ръка. — Дошъл е мъжът в нашата къща.

— Казаха, че не можело Джени да влезе, понеже нямала дванадесет години — оплака ми се той.

Надигнах се в леглото.

— Къде е тя?

— Тук съм! — Иззад вратата се чу гласът на Джени, преливащ от възмущение.

— Е, тогава влез вътре, ама по-бързо, преди някой да те е видял. Хайде. Тук никой няма да посмее да те арестува. Освен аз, разбира се, ако продължиш да се бавиш отвън.

Двамата се намъкнаха вътре и се втурнаха към леглото. За кратко само се спряха озадачени, като видяха колекцията ми от превръзки. Протегнах им здравата си ръка и хванах едновременно ръцете им.

— Докога трябва да лежиш тук? — попита Джени, застанала откъм по-здравата ми страна.

— След два дни се прибирам у дома — отвърнах й аз.

— Струва ми се, че ще са малко повечко — промърмори Нана.

Деймън отново се изправи, загледан в превръзките ми.

— Наистина ли те боли много?

— Доста — отново промърмори Нана.

— Бил съм и по-зле — успокоих ги аз.

Децата ме гледаха почти укорително. Но все пак кой тук беше родителят? Защо напоследък те, някак си неусетно за мен, започнаха да изглеждат доста по-зрели, отколкото бях свикнал да ги виждам? Самият аз се почувствах още по-остарял със своите четиридесет и една години, че и малко отгоре.

Те двамата тепърва щяха да растат и да се променят, независимо дали ще бъда край тях, за да следя развитието им. Толкова очевидно и естествено бе всичко това, но внезапното осъзнаване на тази житейска правда наистина ме порази.

Накрая се предадох.

— Да — казах. — Така е. Много боли.

И тогава отново ме връхлетя онази ужасна мисъл — не ги оставяй сираци, Алекс — и притиснах децата си колкото можах по-силно към себе си, макар рамото да ме болеше, но не можех да ги оставя да си идат, нито пък можех да им призная за какво си мисля.