Джеймс Патерсън: Мери, Мери

Определено не беше добре. Фаровете на колата ми осветяваха стръмния горист склон от дясната страна на пътя. Трябваше много да внимавам, за да не се катурнем по нанадолнището.

И тогава изведнъж ми хрумна да направя тъкмо обратното. Ако успеех да се заставя да го сторя… Не, никакво ако. Просто знаех, бях длъжен да го сторя. Натиснах педала за газта и завъртях волана рязко надясно, доколкото можах.

Майкъл изкрещя с все сила:

— Какво правиш, да ти го начукам! Спри колата! Спри, казах!

Три неща се случиха, всичките по едно и също време: пистолетът на Майкъл Бел изгърмя; аз се присвих от ужасната болка, пронизала дясното ми рамо; а колата започна да се търкаля по стръмното, почти отвесно, нанадолнище.

Ужасната болка обхвана цялото ми тяло. Бях почти в безсъзнание и като в някаква мъгла виждах само дебелите ели и храстите, отстъпващи с пращене под връхлитащата ги кола, която се премяташе, тресеше и отскачаше като огромен пумпал, напълно неконтролируем, заплашващ всеки следващ миг да експлодира или да се разпадне на части.

Вероятно сме падали не повече от четири-пет секунди. Но последният удар бе толкова мощен, че едва не премаза гърдите ми, притискайки ги с невероятна сила към волана. Може би коланът през седалката спаси живота ми, иначе щях да изхвърча през предното стъкло. Знаех, че Майкъл не си бе сложил колана, и се надявах да е смъртоносно наранен. Ако извадех късмет, можеше да е изпаднал в безсъзнание или дори да е мъртъв там, на задната седалка.

Вече бях отпуснал ръка върху дръжката на вратата, така че веднага се изтърколих навън колкото можах по-бързо.

Цялото ми тяло пулсираше от болките, което изключително затрудняваше движенията ми. Дясната ми ръка висеше безпомощно, отказвайки да ми се подчини.

Видях тялото на Джеймс Тръскот, с разперени ръце, проснато по лице в прахта. Очевидно бе излетяло при удара.

Тогава от задната седалка се разнесе стон. Майкъл Бел. Беше останал жив, приклещен вътре. Много зле. С много усилия успях да се надигна на едното си коляно. Изведнъж рамото ми се сгърчи от болка. Тогава разбрах, че имам счупена кост.

Залитнах една крачка напред, като очаквах да напипам твърда земя, но не виждах нищо заради гъстия храсталак.

Продължих да се спускам по наклона и нагазих в някаква вода. Въобще не подозирах, че долу тече някакъв поток.

Беше плитък, но водата се простираше напред, докъдето можех да виждам в непрогледния мрак. Ледената вода сякаш ме прониза като електрически ток.

Не вярвах, че болките могат още да се усилят, но точно това стана. Пред очите ми притъмня.

Отново се опитах да вървя напред, но нещо рязко ме дръпна назад. Този път причината беше Майкъл Бел. Хвърли се изотзад и ме събори на земята. Беше дяволски силен. Усетих как притисна коляното си в гърба ми. Водата в потока се разплиска около носа и устата ми.

— Да ти го начукам! Къде си мислеше, че можеш да… — изкрещя той.

Не го оставих да довърши. Усуках силно краката си около глезена му и напрегнах всичките си сили, за да не позволя да се измъкне от хватката ми. За щастие го сварих неподготвен, така че той се стовари по гръб край мен. Чух обаче не един, а два плясъка във водата. Надявах се вторият да бе от падането на пистолета му.

Наполовина излязъл от водата, аз се наведох напред и подпирайки се на здравата си лява ръка, успях да се надигна достатъчно, за да се нахвърля срещу него. Някак си можах да го поваля, а после с един ляв прав нацелих носа му, преди да успее да реагира.

В следващия момент той ме цапардоса в лицето, като впи ноктите си в скулите ми. Майкъл Бел бе висок приблизително колкото мен, но доста по-тежък — въпреки че бе отслабнал напоследък, бе най-малко с петнайсетина килограма повече от мен.

Протегнах ръка на свой ред и го сграбчих за гърлото. Стиснах го здраво, с все сили. Започна да се задушава, но дори и сега не отпусна хватката си от лицето ми.

Единственото, което можех да сторя, бе да го притисна още по-силно, ала когато се опитах да преместя крака си на по-солидна опора, за беля настъпих нещо хлъзгаво, може би водорасло.

От рязкото преместване на центъра на тежестта ми политнах и отново се озовах в леденостудената вода.

Господи, колко беше студена!

Този път Майкъл Бел се изправи преди мен. Не беше на добре. Сега той имаше втори шанс. Дясната ми ръка, цялата скована от непоносимата болка в рамото, ме теглеше надолу към дъното на потока.

Виждах Бел само като смътен силует, грабнал нещо, което ми се стори като голям камък. Вдигна го с двете си ръце, за да го запрати върху мен.