Джеймс Патерсън: Мери, Мери

— Ти! Глупав шибаняк! — кресна той. — Ще те убия! Това е моят план, ясно ли ти е? С това историята свършва. Това вече ще е краят!

Трескаво запълзях назад, като рак, само и само да се отдалеча от Майкъл колкото мога повече, макар да знаех, че това съвсем не стигаше, за да отърва кожата. И тогава, най-неочаквано, ръката ми се опря на нещо твърдо в плитката вода. Не, не беше камък. Поне това успях да проумея. Нима беше метал?

— Ще пукнеш сега! — отново изкрещя Майкъл. — А? Какво ще кажеш за този план? Как ти се струва финалът?

Метален обект. Знаех какво можеше да бъде. Измъкнах пистолета на Майкъл Бел от водата и напипах спусъка.

— Бел! Не! — извиках аз.

Той обаче продължи да пристъпва бавно и неотклонно към мен, понесъл грамадния камък над главата си.

— Умри!

И тогава стрелях.

Не мога да кажа какво точно се случи сред смълчаните дървета, осветени само от бледите лунни лъчи. Нямах представа къде го бях улучил, но той изръмжа шумно и за секунда замръзна намясто.

После отново пое напред. Стрелях втори път. И трети. Целех се в гръдния му кош, поне доколкото можех.

Тежкият камък, който носеше, се стовари във водата. Задържан от някаква невидима сила, Майкъл Бел направи още две или три крачки, олюлявайки се като пиян. После рухна по лице във водата, разплисквайки стотици капчици около себе си.

И нищо повече не последва. Остана само мълчанието на дърветата.

Треперейки целият неудържимо, аз продължих да стискам пистолета в здравата си ръка. Струваше ми невероятни усилия да стигна по мокрите, ужасно хлъзгави камъни до мястото, където бе проснат.

Когато се добрах до него, той вече не помръдваше. Посегнах към ръката му. Хванах я. Проверих пулса му. Никакъв пулс не се долавяше, нищо, нищо, освен мълчанието на дърветата и онзи адски студ.

Майкъл Бел бе мъртъв, както и Мери Смит. Но както бях измокрен до кости, скоро и аз щях да ги последвам.

Започнах да се изкачвам по клисурата, на чието дъно се виеше потокът. Бе дяволски трудно и ужасно мъчително начинание. Пронизваща болка и силно главозамайване, съпроводени от заслепяване и дори повдигане — всичко това се редуваше с изключителна бързина. Единственото хубаво бе, че повечето преживявания не успяха да се запечатат в паметта ми.

По някакъв начин успях да се добера до шосето, където ме взе на автостоп един студент, пътуващ със субару. Младежът доста се поизплаши от вида ми. Дори името му не запомних. Помня само, че се стоварих, напълно изтощен, на задната седалка.

На следващата сутрин тялото на Майкъл Бел беше извадено от потока, а аз се събудих в едно болнично легло. Обясниха ми, че се намирам в болницата „Флетчър Алън Хоспитъл“ в Бърлингтън. Оставиха ме да се възстановявам и да си почивам там, въпреки че не беше истинска почивка. Следователите от местната полиция непрекъснато влизаха и излизаха от болничната ми стая. Прекарах часове в телефонни разговори със службата във Вашингтон, с филиала на Бюрото в Ел Ей, с детектив Джийн Галета, като се опитвах да сглобя всичките парчета от пъзела и да изясня на колегите какво се бе случило още от началото на серията от убийства.

Планът на Майкъл Бел се оказа изтъкан от удивително сложни ходове, понякога граничещи с лудост. Но прикритието му бе изградено изключително просто — отклоняване на подозрението чрез създаване на улики, водещи към Мери Уагнър. Джийн ми припомни, че работата на Майкъл Бел е била да съчинява сценарии. Планирането е било неговата стихия. Нямаше да се изненадам, ако накрая по тази история някой друг сценарист създадеше филм. Навярно щеше да промени повечето имена и някои от подробностите, а накрая щеше да лепне баналното: „Филмът се основава на действителен случай“.

— А кой ще играе главната роля? — шеговито попита Джени по телефона.

— Не знам. Пък и не ме интересува. Сигурно ще вземат някоя от големите кинозвезди.

А колкото до Мери Константин, не бях сигурен какво да мисля за нея. Като ченге имах един отговор, но като психиатър — съвсем друг. Радвах се, че отново щеше да получи грижите и лечението, от които толкова много се нуждаеше. Ако можеше да се вярва на д-р Шапиро, може би Мери най-после щеше да започне да се възстановява. Точно сега имах нужда да вярвам в това.

Някъде към четири следобед вратата на моята стая се открехна и вътре надникна главата на — познайте на кого! — моята добра стара мама Нана.

— Ето най-после гледка, способна да утеши измъчената ми душа — рекох аз и се опитах да се усмихна. — Здравей, Нана. Какво те води във Върмонт?