Елена Павлова - Раят на рокендрола

— Но…

— При всички случаи той вече има голям харем — усещам го в ябълката му… следите от докосването му… Ти си мислиш, че той те обича? Не е така! Не знам какво точно те е лъгал, но единствената му цел е да те накара да умреш… И колкото се може по-бързо, толкова по-добре! За да ти посвети толкова време, значи за него е от значение!

— Глупости! Той е Дом и ме обича! Това, че не може да бъде с мен сега… — буйно възрази Кармен, но дори не се надигна от мястото си, омагьосана от тихия глас на жената.

— Докато вярваш в това, той ще има власт над теб! — безмилостно продължи мадам Руссо. — Той ще те преследва, настойчив като пиявица… И напускането му вероятно също е номер — инкубите могат да прекарват безкрайно много време в нашия свят, без никакъв време-дълг или както там го нарече ти… Просто той иска да умреш!

— Ако беше така, щеше направо да ме блъсне с колата и… — Кармен изстина при самата мисъл за това. Наистина, как Дом не се бе сетил за това просто решение…

— Не, не може! Ако те убие, духът ти ще бъде свободен — а той вероятно ще понесе някакви… санкции за намеса, знам ли и аз! — жената наведе глава и се взря в книгата пред себе си. — Трябва да се направят някои проучвания, за да разбера Истинското му име, което ще ти даде власт над сегашното му преображение… И освен това!

— Какви ги говорите! — почти изплака Кармен. — Инкуб, зли духове, как ли пък не!

— Не мога да те накарам да ми повярваш насила! — мадам Руссо се засмя кисело. — Но, въоръжена с истинското му име, би могла да го накараш поне да покаже реалния си облик… Няма да е така красив, гарантирам ти! Освен това, ако знаеш истинското му име, би могла и да го накараш завинаги да спре да те преследва… Достатъчно е да си пожелаеш нещо невъзможно — нещо, което само един демон може да изпълни… Нещо по-сложно от сандък злато или власт… Ще ми оставиш ли ябълката, за да…

— Върви по дяволите! Ти наистина си вещица! — вбесена, Кармен скочи от стола си. — Как можеш да говориш така за Дом…

— Мини някой път за да ти кажа…

— Не искам да те слушам! — Кармен хукна към вратата, забравила за ябълката и за първоначалното си намерение просто да се позабавлява с „ясновидката“.

Мадам Руссо я изпрати с поглед, после спокойно прелисти няколко страници от книгата и промърмори:

— Може би, ако използвам сушени жабешки крачета… Да, това трябва да свърши работа! Едно парче от ябълката и…

Огледалото угасна.

— Приготвяй се, Бърч! — Провикна се някой от коридора.

— Готов съм — промърмори Дом, но не се надигна.

Сега си спомняше и за един друг сън. Той/Кармен се разхождаше с кучето в парка. Мадам Руссо бе изникнала като привидение от храстите, бе го/я стиснала за ръката като в менгеме и с дрезгавия си глас със странен акцент бе казала:

— Не искам да ми вярваш, Кармен! Просто запомни… запомни истинското му име. И не забравяй, че единственият начин да се освободиш е да му поискаш едно неизпълнимо нещо!

— Махай се, вещице!

— Дом?

Този път беше Кърт.

— Добре ли си, Дом?

— Не, не съм, но ще се оправя. Знаеш колко се притеснявам всеки път… — смутолеви Доминик и несигурно се надигна от стола си.

„Едно неизпълнимо нещо“ — обади се мадам Руссо в съзнанието му.

Излезе на сцената, притиснал микрофона към гърдите си като цвете. Прожекторите го заслепяваха, а скамейките за зрителите тънеха в мрак. Но не беше нужно да ги вижда, за да знае, че са там — стотина-двеста души публика на стадион за десетина хиляди; а сред вцепенените жертви на Рая на Рокендрола се притискаха един в друг и може би се прегръщаха Сали и Рони.

Дом притисна с две ръце микрофона и запя тихичко:

— Косите ти са бляскав водопад…

Затвори очи. Кармен стоеше на ръба. Вятърът плющеше с якето й. Емир се заливаше в бесен лай далеч долу под нея. А лицето на Доминик Бърч трептеше полу-прозрачно във въздуха и я мамеше да пристъпи….

— Кармен, кара миа… — изплака Дом и китарите изстенаха в синхрон с него.

И тя сякаш го чу. Вдигна глава. Без свян се втренчи в призрака на любовника си. Извърна се за миг и видя Томас, немият китарист, да тича по покрива към нея. Но беше още далеч, твърде далеч да я спре…

— …ще си дам душата за теб… — Продължи Доминик и гласът му набираше мощ.

Кармен се вслуша. Усмихна се. И нарече призрака с истинското му име. Той изпищя. Започваше да се топи. За секунда-две, както бе казала мадам Руссо, щеше да е уязвим.

Едно неизпълнимо нещо.

— Кармен! — Изкрещя Доминик.