Елена Павлова - Раят на рокендрола

— Не те разбирам — съгласи се кметът. — Но може пък и да си прав за себе си. Просто се притеснявахме, всички ние… — Не звучеше никак убедено.

— Я дай е’на бира — пресече го Дом. — Уф! — Седна на капака с подскок, отвори ловко кутийката и гаврътна на един дъх съдържанието. Погледна съзаклятнически Елвис. — Нали няма да кажеш на Сали? Всъщност половината работа е заради нея. Обещах й тогава в болницата, сещаш се… нали. Да не близвам и капка, да спра с дрогата, да се пречистя, такива глупости… Поне за малко.

— Ъ?

— Тя смяташе, че съм взел да… западам. Не, че е старомодно момиче, обаче харесва мъже, дето не си носят чорапите докато станат на ботуши. И мъже, които могат да дивеят по цяла нощ в кревата, пък… — Той сведе очи към слабините си. — Знаеш, как е, малкия палавник всичко го хваща по-бързо и от мен. А Сали… не искам да я загубя. Имал съм и по-хубави жени, обаче тази е огън.

Елвис се засмя дрезгаво.

Дом гаврътна и остатъка от бирата. Беше се кротнала в корема му и вече започваше да праща топли позивни по цялото му тяло… и да иска още една от сестрите й да си легне до нея.

— Наистина трябва да тръгвам! — Рече решително. — Мерси за бирата. Главата не ми го побира, как ще й обясня защо мириша на алкохол, но може и да имам късмет да не е станала още, като изляза.

— Знаеш, че си глупак, нали? — Елвис се засмя покровителствено. — Тя е просто някакво си момиче, ти си Дом Бърч. Колко платинени плочи имаш и колко почитатели? Лесно ще намериш по-добра.

— Може и да съм глупак. Ама този тук си пада по нея — Дом се потупа по „малкия палавник“. — Предпочитам да го следвам безрезервно. — И се затича обратно към града. Бирата се плискаше в корема му и го караше да скърца със зъби. Човек не става алкохолик, беше чувал да казват, а се ражда такъв. Може и тъй да беше. Дните му винаги са били осветени от две-три-четири питиета, но никога не си беше позволявал да се смъкне чак до долу. Едва когато дойде тук… а сега копнееше за поне една глътка и се разплака, докато търчеше надолу към главната улица, загубил ритъма на бягането. Вятърът сушеше сълзите му. Наистина не беше очаквал една-единствена бира — и то с „идеална цел“ убеждаването на страховития кмет — да му се отрази по този начин. До този миг не бе знаел, че е толкова слаб! Едно единствено нещо го спря да не завие към „Рол оувър“. Вече почти беше стигнал до витрината на бара, дори видя, че Рич Валенс е заседнал там от рано, когато в ушите му отекна суровият, безкомпромисен и презрителен глас на сестра Маккълнък:

Много хора съм чувала да го казват. Повечето измряха — леко внезапно. Другите още са си в града. Нали и без друго сте мъртви.

С последни сили зави към къщи, трясна вратата, хвърли се върху дивана в дневната и се разрева като малко дете. Чак гърдите го заболяха.

От унеса го изстръгна тиха музика. Бетовен. Соната на Бетовен. Пианото свиреше под галещия досег на ръце, които без съмнение му бяха познати. Нежните звуци успокоиха и риданията, и жаждата му.

След малко Сали влезе в стаята.

— Това тя ли е? — Попита. И веднага след това. — Какво ти става, Дом?

— От… къде… — Той едва се надигна.

— Касетката беше в сака ти. Преглеждах багажа. И… Не ти ли харесва?

Разбира се. Изобщо беше забравил лилавото сакче, което донесе в града. Просто го беше прибрал в надстройката на гардероба и така и не го отвори.

— Има ли и други касетки? — Попита обнадеждено.

— Да, на „Лавина“.

— „Кармен“, нали?

Сали кимна.

Той седна, обгърна коленете си с ръце и се заслуша в меланхоличните стонове на пианото. „Кармен се бори — каза си. — Аз няма да я предам“. Огнената топка в стомаха му постепенно угасваше. Смешно беше, че под звуците на същата тази соната беше опрял пистолета в главата си, а сега тя го изпълваше с надежда.

— Готово ли е кафето? — Попита. Гласът му вече не трепереше.

Подсвиркваше си, докато сглобяваше и проверяваше буталата. На второто запя на глас:

— Сляп ли бях доскоро да не видя града, където съм живял… Обиколих половината свят само за да открия, че моят град е единственият — там живееш ти и…

Колата щеше да стане истинско бижу. Още два дни, не повече от седмица и лъскавият кадилак щеше да фучи по пътя като фурия.

— Сладкиш? — Прекъсна размислите му познат глас.

— Мм? — Дом вдигна глава и погледна право в очите Кърт Кобейн.

Това, което видя, беше стряскащо.

Нямаше Кърт за велик приятел, макар да си беше направил труда да иде на погребението му — бяха купонясвали заедно, нищо повече. Винаги си бе мислил, че сладкишът стига до определени крайности във външния си вид, които лично на него не му бяха по вкуса. Но днес приятелчето изглеждаше направо плачевно.