Елена Павлова - Раят на рокендрола

В едното му око имаше обширен кръвоизлив. Градът говори с устата му… и гледа през очите му — както би казал Джими. От другото око на Кърт вместо сълзи се стичаха капчици кръв, засядаха в разрошената му брада и си бяха очертали червена пътечка. И без кръвта приличаше на Айнщайн в лошите му дни, но…

— Какво, за бога, става с теб? — Зина Доминик.

— Нищо страшно. Вече съм умрял. — Кърт се изкиска. — С града става нещо, Доми. Градът не те харесва. Наострили са се… Не си съвсем от нас. Не си като нас. Нещо става.

Звучеше по-зле, отколкото изглеждаше.

— Но… не трябва ли да минеш през лекарския кабинет?

— Нищо ми няма. Дом, всички са се наострили. Не съм ги виждал такива! Сиси Томас казва, че за последно е било преди големия концерт, аз още съм бил жив, когато двама се опитали да дойдат и да избягат… и почти се измъкнали. Не е на добре, Дом. Елвис организира някакъв отряд за наказателни цели… На твое място бих слязъл до долу и щях да се опитам да му обясня, че правят някаква грешка. Ако не заради себе си да го сториш, то поне за Сали.

— Кърт…

— Спри. Не искам да знам нито какво кроиш, нито нищо. Боя се, че не съм на твоя страна, сладкиш и че няма да е разумно да ми казваш важни подробности. Просто си помисли… Раят е като разбунен кошер. Не на пчели обаче. На стършели.

— Тече ти…

— Знам какво ми тече, по дяволите! — Кърт окончателно изгуби търпение. — Това е защото градът се подготвя. Кръвта се появи още докато се качвах в колата си. Настървявам се от секунда на секунда. Не се чуди, ако ме видиш да размахвам патлак след някое време. Прости ми за всичко, Дом… — Той се обърна на пети и излезе решително, без да довърши фразата си или да се опита да изслушва събеседника.

Дом замислено се загледа в пръснатите наоколо вътрешности на кадилака. Купето на платформата беше на Джими, но двигателят — не. Измит и завит го беше прибрал на дъното на шкафа с резервните гуми. А по този имаше още много работа…

Отвън избръмча мотор, заглъхна за минута-две и отбръмча. Малко по-късно в халето с руло в ръка влезе Рони.

— Довечера ще има концерт — каза с глух глас и размаха хартиеното руло. — Любимият ни шериф току-що донесе това и каза да не забравяме.

— Значи това е имал предвид Кърт — Доминик се надигна. — Хайде да изкараме мотора на Джими.

Беше ранен следобед, когато приключиха с монтажа. Дом събра частите от другия кадилак и ги пренесе при купето му. Точно когато оставяше сака с „боклуците“, му притъмня пред очите. От часове имаше чувството, че губи връзка със заобикалящия го свят, но този път то се усили. Свлече се на колене и се облегна с ръка на стената да не падне.

Припадаше ли?

Тогава я видя. Беше той. Беше тя. Стоеше на един покрив. Вятърът развяваше косата и якето й. Някъде долу лаеше куче. Дванадесет етажа ли бяха или повече? Видението бе толкова мимолетно, че той не обърна внимание. Беше сигурен само в едно — след секунда или две Кармен щеше да пристъпи напред. И да скочи.

— Господи! — Прошепна Доминик.

Тя се беше предала.

— Дом? — Беше Рони.

— Добре съм, нищо ми няма!

— Тече ти кръв…

Той попипа устната си. Да, наистина. От носа му се стичаше слаба струйка.

— Няма нищо. Просто… ще има концерт.

— За това ли бързахме с колата на Джими?

— Хм… — Доминик се надигна и срита сака. — Знам ли и аз. Щеше ми се да я оправим. Нищо повече. Имаш ли тук някъде бутилка за спешни случаи?

— Знаеш, че имам.

— Дай да си глътна една за из път.

Рони излезе и се върна след малко с бутилката.

— Сигурен ли си? — Попита колебливо.

— Сигурен съм — кимна Доминик. — Трябва да сляза долу и да обясня на Елвис, че има някаква грешка. И ми предстои концерт, каквато и да е тази шибана работа.

Концентратът му изгори гърлото. Отново видя Кармен — само за секунда. Пристъпваше към ръба. Гледаше надолу. Там, смален като мушичка, беше Емир, кучето й. Лаеше бясно и пискливо, както само афганките могат. После питието плисна огън във вените му.

— Така е по-добре — промърмори той и върна бутилката на Рони. — Ще дойдеш на концерта, нали?

— Че как — Приятелят му се изкиска. — Ще ме докарат под строй, ако не дойда. Буквално.

Доминик се метна в кадилака на Джими и подкара към града. По някое време запя:

— Но-ощ като пресъ-ахнал кладенеееец…

Беше писал и музика за една от тъпите серии на тъпия Батман. Но, за разлика от „Целувай ме, убий ме“, неговата песен не стана хит.

Елвис и неколцина от по-старите местни обитатели се мотаеха пред „Рок и буги“ с пушки и вид на печени каубои. И не изглеждаха добре. Никак даже. На Доминик му се прииска да беше взел бутилката със себе си. Паркира малко рязко и викна: