Елена Павлова - Раят на рокендрола

Надигна се на лакет. Сали още спеше. Изглеждаше красива, беззащитна и невинна с полу-разтворени като за целувки устни…

Дом тихо се изхлузи от леглото, навлече шортите и излезе по чорапи в коридора. Беше време за сутрешния крос.

Докато се насочваше към центъра, заслушан в глухото тупкане на маратонките си, си помисли, че Кармен е неговата пътеводна нишка напоследък. Борбата й — дяволът я увещаваше, подкупваше я, оплиташе я в кошмарната си мрежа, но тя не се предаваше. Колко ли болка й костваше да се държи с две ръце за живота, при условие, че смъртта лесно би могла да я събере с нейната любов? И когато любимият й обещава всички звезди от небето в името на това тя да умре? Е, щом малката, безлична Кармен можеше да издържи, той също трябваше да се напрегне.

Засмя се на глас и зави по главната улица.

Помисли си, дали не е възможно и за тази Кармен-от-сънищата той да е пътеводната нишка. Той се беше отдал на порока когато тя се отдаде на него-от-съня. Спокойно можеше да се каже, че и двамата са в плен на сладки призраци. Дали ако тогава Бърч, когото той сънуваше, я беше помолил да се самоубие заради него, тя щеше да се съгласи с готовност? Дом беше почти сигурен. Но той се беше преборил със себе си. И сега тя се бореше за живота си с упоритост и страст, равни на неговите. Дали и Кармен-от-сънищата сънуваше Рокендрол Рай?

Всъщност, реши, когато мина покрай последните къщи и пое нагоре по хълма, беше адски глупаво да си мисли подобни неща, при условие, че Кармен е само сън. Не може да не беше. Защото ако Доминик Бърч, бивш водещ вокал на „Лавина“ и настоящ автомонтьор на бензиностанцията, започнеше да се смята и за телепат, и то насред твърде хлъзгавата действителност на сегашния си живот, това щеше да е сигурен признак, че е загазил. Че откача. Градчето си беше достатъчно странно и без подобни усложнения. Да си умрял и в Рокендрол Рай и без друго…

Запъхтя се, докато изкачи стръмнината. Когато най-сетне излезе на билото, на очи му се набиха две неща. Първото беше табелата, край която навремето го прекара автобусът и на която (от другата страна) пишеше ДОБРЕ ДОШЛИ В РОКЕНДРОЛ РАЙ, ОРЕГОН. От тази страна със спретнати, леко наклонени букви някой беше изписал не ПРИЯТНО ПРЕКАРВАНЕ И НЕ ЗАБРАВЯЙТЕ ДА СЕ ВЪРНЕТЕ или нещо от този род, а:

НАДЕЖДА ВСЯКА ОСТАВЕТЕ. НЕПРЕМЕННО ЩЕ УМРЕТЕ,

АКО НАПУСНЕТЕ РОКЕНДРОЛ РАЙ, ОРЕГОН.

Второто нещо беше паркирания напреки до табелата „Форд Импала“ с източени като крилца спойлери, целият изрисуван с пламъци — колата на кмета. На предния капак беше седнал самият Елвис с вечната патица на главата си, синя фанелка, която разкриваше нашарените му с белези от игла ръце и бежови джинси с петно от кал над левия глезен.

— Здрасти, Дом! — Рече с престорена ведрост.

Доминик спря, облегна ръце на бедрата си и се наведе като бегач, който току-що е изкарал десеткилометровата дистанция с мускулни крампи и в двата крака. За пръв път откакто бе дошъл тук се мъчеше да качи хълма и вече горчиво съжаляваше за тазсутрешния си избор. Някои май имаха обезпокоително добри осведомителни агенции.

— Здрасти, Дом! — Повтори спокойно Елвис. — Какво ще кажеш за нещо разхладително?

Дом вдигна глава, погледна с копнеж към бирата в ръката му и въздъхна:

— Знаеш, че не пия.

— Да бе, да. Като си в Рок-рая, та си решил да се правиш на ангелче! Хайде де, бирата няма да те ухапе! Или искаш нещо твърдо?

— Трябва да се връщам! — Изръси Доминик. — На работа съм после…

— По едно време не ти пукаше за работата.

— По едно време и на тебе не ти пукаше.

— И колко още смяташ, че ще изкараш на този режим, Бърчи? Станал си много скучен напоследък…

— Просто се наслаждавам на живота! — Възрази Дом, обзет от внезапно вдъхновение. — Не знам дали изобщо можеш да го разбереш, Мемфис, но… аз съм жив!

— Да бе, сигурно.

— Не, не това имах предвид. Гледай сега, теглих си куршума… — Вече можеше да се приближи към „Импалата“, коленете му бяха спрели да треперят и смъртният студ не сковаваше гърдите му. — Теглих си куршумчето, щото не виждах смисъл да я карам повече в този дух. Забравил бях кой съм и какво съм. И… изведнъж ето ме тук. За да открия себе си.

Приказваше пълни глупости, разбира се. Но сам се слушаше и чак сам си вярваше, че би могъл да вярва в това същото.

— Жив съм — продължи. — Имам хубаво момиче, имам дом, работа, простите човешки удоволствия… Живея! Гледам света с ококорени очи като новороден и ми се струва все по-хубав и по-сладък…