Елена Павлова - Раят на рокендрола

— Кме-ете! Да джапнем по едно?

— Щом казваш! — Елвис метна пушката си на рамо като бухалка. — И без друго се канех да наминавам към теб. Писна ти от въздържателство, а?

— Преди концерт никога не съм бил трезвен — излъга го Доминик. Пък и Кармен се беше предала.

На бара този път не беше Джанис — сигурно и тя се подготвяше за голямото събитие. Сиси Томас с осакатената ръка им сервира по едно двойно и Дом Бърч с най-голямо удоволствие пое към началото на познатия път на две-три-четири големи.

— Кърт ми каза, че готвите нещо — решително хвана тигъра за опашката. — Да не би някой да се опитва да бяга?

— Всъщност не. Не още. Но… Ние тук сме специално общество, Бърч, нали разбираш? И когато някой от нас се държи странно… това влияе на всички ни.

— А аз се държа странно — кимна Дом. — Разбирам те. Но всеки се опитва да преодолее травмата… по свой начин. Предпочитам да съм чалнат трезвеник и да търча като изоглавен ден след ден, и да се преструвам, че нищо лошо не ми се е случило — подсмръкна и избърса кръвта от носа си. — По-добре според мен, отколкото да се влюбвам в колата си като Джими и… и… — Сълзите сами идваха в очите му.

— Да, малко странни сме си — съгласи се съчувствено Елвис. — Сиси, дай по още едно.

— Тъй че просто се опитах да се преборя. Да… да намеря някакво занимание… — Дом гаврътна второто на един дъх. — Знаеш за тайния ми проект, онзи безнадежден кадилак, нали? Исках… исках… и аз не знам. Винаги съм мечтал сам да си сглобя кола. Първо бях прекалено беден, после станах прекалено богат…

Над бара имаше огледало. Той вдигна глава и се втренчи в огромния съсирек, в който се беше превърнало едното му око.

— Знаехме за кадилака. От самото начало. Аз накарах Джими да ти даде неговия. Грях ми беше на душата да те гледам как се мъчиш тайно.

Доминик изскърца със зъби и махна на Сиси за трето.

— Но нямаше да е хубаво да се измъкнеш също толкова тайно — допълни Елвис. — Пък и нямаше да успееш. Нали знаеш, Раят няма напускане.Ходиш си с нимб, свирукаш си и това е.

— И си пееш! — Допълни Доминик и се засмя дрезгаво. — Не знам дали ми вярваш, друже, но никога не ми е минавала мисълта да напускам рая. И ако цялата офанзива е била за да ме спрете, чук-чук-чукал си на най-грешната врата.

Вдигна поредната си чаша. Елвис му говореше нещо, но изобщо не го чу — в ушите му шумеше вятърът. Вятърът, който развява косата на Кармен и плющи с краищата на разкопчаното й яке. Тя се беше борила, той също. Но нито един от двама им не бе имал намерение да побеждава. Просто удължаваха малко агонията.

— Наздраве, кмете — рече и гаврътна и това питие. — Чук-чук-чукам си на райските порти…

Беше на осем-девет-десет големи, когато най-сетне се упъти към къщи. Падаше мека привечер — след по-малко от час започваше концертът. Отдалеч се чуваше настройването на уредбите на стадиона. Доминик беше благодарен за тънката размита линия, с която питиетата го отделяха от околния свят, но бе очаквал да се напие както трябва — особено след продължителното въздържание — а не се чувстваше наистина пиян. Другото беше, че не му пукаше. Вече не. За нищо.

Паркира пред къщата и натисна клаксона преди да слезе.

Сали се показа на вратата — изтупана в нови джинси и бяла дантелена блузка, но гримирана само от едната страна. Все едно си беше насинила окото.

Две къщи по-надолу прозвуча високият ясен глас на Фреди:

— Фигаро, Магнифико, о-о-о-о…

— Пуснете ме, пуснете го… — допя хора Дом. — Готова ли си, скъпа?

Сали примирено кимна:

— Почти.

— Чудесно. Побързай, защото и аз искам да се мина за концерта.

Докато тя довърши и другото си око, Доминик се обади на бензиностанцията. Рони си беше тръгнал. Хвана го вкъщи.

— Ела да я вземеш! — Нареди на „съдружника“ си. — Аз ще трябва да мина отзад с колата. После трябва да се измъквам бързо. Почитателите винаги…

— Ка-акви почитатели? — Заекна Рони. Завалваше гласните.

— Повярвай ми, на всеки концерт ги имам със стотици! — Увери го Дом. — Просто ела я вземи. — И затвори.

Хич, ама хич не му пукаше и това му се стори прекрасно.

Беше издокаран като Доминик Бърч Суперстар, когато паркира кадилака на едно от последните свободни външни места зад стадиона. Чувстваше дори старата тръпка: Винаги беше мечтал да пее на истински голям сборен концерт, не „Някой си и приятели“ или „Лолапалууза 20001“, а нещо от старите времена. Не за скапана благотворителна кауза. Дори на възпоменателния концерт за Фреди не беше точно това. Може би поне тук и сега…