— Така е, да създаваш, значи да разрушаваш. Не само да изтръгнеш нещо от себе си (било то извисено или лайняно…) подобно на вик. То е да разрушаваш, не може да бъде друго: да разрушиш частица от единството на онзи, който ще възприеме творбата — иначе все едно че желаното само те е помилвало по козината — и се самоунищожаваш. Самоунищожаваш се, проваляш се и започваш отначало, за да се сринеш, да изчезнеш, да разчистиш място за новата конструкция, която по-късно ще разрушиш, за да я усъвършенстваш. Ето какво е съществуването. По дяволите… създаваш, за да се създаваш. И така съществуваш заради другите и знаеш, че съществуваш заради тях, като в замяна разчиташ на тяхното потвърждение… Обаче разрушението действа, когато дългоочакваното потвърждение, умножено, свръхумножено, загуби индивидуалната си насоченост, за да стане точно обратното: масово явление, тежко като бреме, нечовешко, загубило силата си на сладостна примамка и превърнало се в насилие. Насилие, което ти пречи да съществуваш, да твориш, да разрушаваш както искаш. Е, добре, Жан, къде е изходът? Да съществуваме, като творим, да, с мисълта, че другият знае, че съществуваме, с представата, че максимален брой други хора знаят това, защото така ще имаме най-много шансове да вярваме в собственото си съществуване. Да съществуваме, като едновременно създаваме желания контакт с другия и увереността, желанието, вярата в този споделен контакт. Да съществуваш, то е да се възприемаш сред други, възприемани от тебе. Други възприемащи . Покажи ми по какво личи истинското, действителното във всичко това, Жан.
Той замълча. Зачака.
Гот остана мълчалив, окъпан от словесната вълна, разтърсен колкото от съдържанието на тази реч, толкова и от нейната неочакваност. Диф махна с две ръце пред себе си, сякаш искаше да заличи казаното. И се засмя.
— О’кей — каза той. — Ще направя четвъртия епизод.
Гот се изкашля.
— Те искаха нещо за смъртта на Ким… Диф се усмихна широко:
— Да вървят по дяволите. Аз си оставам господар (искам да говоря за подписаното с тях споразумение) на моите творби. Ще имат право на монтаж с касети, може би две-три неща за Ким, за книгите, които тя обичаше. Може, ако искат, и някакъв сюжет за смъртта. Но за смъртта, която не значи нищо, за живото минало, за няколко примера от това живо минало, което се мъчат да убият.
— Както искаш, Диф.
— След това ще подпиша с тях. За дребни глупости, от време на време колкото да изплюя каквото ми тежи на сърцето, ако случайно не мога да издържа… Една продукция годишно. Става ли?
— Ще стане, Диф.
— Резултатът ще бъде същият, нещо като сън. Възприето за такова. Ни най-малко разрушително. Те могат да си позволят да пуснат каквото си щат и каквото не са разбрали… Страхуват се, смятат се задължени да треперят, да цензурират, да представят по определен начин… Защо? Всеки път става автоматична асоциация със съня и недействителното, а тя поражда само краткото изкушение с действителни факти да се изгради нова недействителност, която се взема за истина според настроението или сюжета или пък се смята за банална, стерилизирана. Насилието е външно. Макар и да се визуализира вътрешно.
— Ще стане, Диф — повтори Гот.
Диф кимна.
— Доста говорих и ожаднях — каза той.
Остави на Гот да иде да потърси нещо за пиене, загледа се в него, докато пълнеше чашите. Каза:
— След това ще се измъкна. Ще си отида.
— Къде ще идеш, Диф?
— В магазина. Или другаде. Ще пътешествам. Ще обиколя света. Ще отслабна. Ще си запълвам времето.
Диф шумно сръбна няколко малки глътки блудкава бира. Погледът му отново угасна. С мъка се откъсна от креслото и направи няколко крачки из дневната. Гот го сподири с очи. Диф ту пипаше някоя дреболийка, ту докосваше с ръка двойните пердета, ръба на някой мебел, изкуствената тапицерия: ама биваше го да дразни Гот. Като че ли с това се убеждаваше, че обстановката наистина съществува. Застанал до прозореца, през мъгливата панорама на града, разпрострял се докъдето стига погледът, затворен в тишината на стаята като в пашкул, Диф каза:
— От колко време съм тук, Жан?
— Не съм броил дните.
— Не вярвам, Жан. И знам, че не ти е весело… Питам се доколко е възможно да се живее с човек като мене.
— Диф…
— Позволи ми да довърша. Не се оправдавай. Това е естествено. Неестественото съм аз… иначе всички ще станат нещо такова, ако реагират като мен, нали? Ето ти една егоистична изповед на твореца, нали така? Но егоизъм ли е, когато имаш такава нужда от другите, за да знаеш, че живееш? Не е ли по-скоро признание за патологично безсилие? За невъзможността да се приспособиш към една среда, която съдбовно съществува, а ти я отхвърляш с всички сили по простата причина, че не съответства на това, което си очаквал?
Читать дальше