Пиер Пьоло - Грубо в мозъка

За пет минути се добра до бариерата на улицата, криволичейки между хората по тротоара. Мина от другата страна на бариерата, без патрулиращите двойки да му попречат, и се смеси с тълпата.

Не виждаше нищо, не чуваше подхвърлените забележки, когато по невнимание настъпеше някой крак или блъснеше някого.

Щеше да излезе от джунглата и да се завърне в своя свят.

И отново препятствие. Тройна редица от прегради, които очертаваха пред входа на „Лютеция“ квадратна „no man’s land“ 4 4 no man’s l’and (англ.) — ничия територия. Б.р. . Една от страните на този квадрат представляваше редица от полицейски фургони. Пред остъклената врата бяха поставени двама часови. Железните рулетки бяха спуснати само няколко сантиметра, така че можеше да се види вътрешността на магазинчето.

Даниел пусна в ход лактите си, докато се добере до първата редица на притихналата тълпа. Попита един брадат юначага дали Диф Билби е вътре. Човекът го погледна така смаяно, сякаш го питаха за името на тази планета.

— Ам’че как — изръмжа той.

Смайването му порасна още повече, когато Даниел го помоли учтиво да се дръпне малко. Зяпнал от изумление, човекът видя как този тип в жълт измачкан шлифер прекрачи през едната, другата и третата преграда. И тръгна към входа на магазина.

Оставаше му да измине десетина метра. Даниел разбра, че всъщност разстоянието бе невероятно дълго. Зърна силуетите на полицаите между фургоните. Двамата часови до вратата се запътиха насреща му…

Той стреля веднъж през джоба си, после извади оръжието. Единият от часовите се завъртя чудновато на петата си и политна, бълвайки голяма струя кръв. Викове. Но Даниел чу само ехото от стрелбата. Стреля към втория часови, който нямаше оръжие и затова се хвърли по корем. От крака на мъжа бликна кръв.

Божият пръст Даниел Монклеман полетя напред като гюлле, изстреляно от оръдие. Свил глава между раменете, той се хвърли с всички сили към остъклената врата (това също го бе гледал и преживявал стотици пъти по ОПС… но ударът бе по-силен, отколкото очакваше…). Способностите му да възприема изведнъж му се сториха някак забавени. Видя се как удари вратата, чу как стъклото изтрещя. Полетя със задницата напред, изтърколи се върху острите късове стъкло, изправи се и тичешком прекоси магазина. Можеше да мине само от едно място: стълбището. Взе го на четири разкрача.

И видя Диф Билби.

Видя и друг един човек.

Ала тутакси разбра кой от тях бе Диф Билби.

Дръпна се, за да освободи място на стълбите, и викна, размахвайки револвера:

— Рижият! Слез долу! Спри ги да не идват, иначе веднага ще убия този! БЪРЗО!

Лицето на рижия мъж, отпърво слисано, подпухнало от умора и сън, се изопна. Мъжът покорно стана.

— Да не сте посмели да правите нещо — посъветва го Даниел на минаване. — Ще го убия.

Отвън се чуваха викове. Отдолу зашумяха. Ниският риж човек слезе долу и врявата утихна почти мигновено. Чуваха се само виковете отвън…

Само с един бърз поглед Даниел отбеляза всички подробности в обстановката. Спуснати пердета на прозорците, три запалени лампи, сложени на пода. Книги, възглавнички… Познаваше тази обстановка. Идвал бе тук по време на интерферираната визуализация от онази нощ… Ей там си беше легнал с Ким — в съзнанието на Диф Билби. И както първия път той бе Ким Сиова, или Даниела Морнер, и за малко не бе изкусен от болезнената психика на тази девойка, преживявайки я вътрешно, разбирайки я. Тук той бе любил Ким Сиова с помощта на разстроения мозък на Диф Билби… беше повярвал…

Господи!

И това ми било Диф Билби! Този мъж, седнал на разхвърляното легло, този дебелак, тая грамада. Това измъчено потно лице, тия залепнали коси, тая рижа брада…

Това ли е обичала Ким Сиова?

Даниел пристъпи напред. Съжаляваше, че не бе стрелял веднага. Вече не бе сигурен ще има ли сили…

— Трябва да изляза от джунглата! — каза той.

Билби дори не се изненада, сякаш разбираше смисъла наказаното — ами да, то се знае, че разбираше! Нали бе самият дявол! Нали бе… Лицето му носеше следи от страшна умора. Следи, отпечатани в тлъстината, — обрамчили сивия му поглед.

— Убиеш ли мене — каза Билби, — убиваш себе си. Беше вярно. Дори прекалено вярно, тъй като той не говореше за физическо самоубийство, а за нещо повече, беше ужасно и Даниел го разбра. Не трябва да му позволява да говори!

— Кой си ти? — попита Диф Билби. Насоченият към него револвер очевидно не го смущаваше ни най-малко.

— Даниел Монклеман! — кресна Даниел. — А ти уби жената, която… и заради тебе аз…