Пиер Пьоло - Грубо в мозъка

Обърна се, отпи още малко бира. След две-три секунди пяната по рижите му мустаци се стопи.

— Тази „ненормалност“ дреме обаче у всички, знам това. Чувствам го. Но тя добива реалност само когато се срещне с особеното или малобройното. Хипертрофия на възприятието до загубване на самосъзнанието, водещо към споделяне на това просветлено виждане — смятано за просветлено… а то се дължи единствено на особеното, сигурен съм. Тази хипертрофия би могла да означава просто максимум възприемателни способности, общи за всички.

Гот бавно поклати глава. В ръката си още държеше пълната чаша бира. Погледна течността, после Диф.

— Няма да можеш да промениш света, Диф.

Диф радостно хлъцна:

— Така си мислех и аз. И ти също, нали?… Така е.

— Нали ти казах. Поне да си въобразяваме. Да се залъгваме. В края на краищата си казваш, че да промениш света значи да разбиеш или развалиш образа му в главата на друг. Да създаваш и да предаваш на друг. Защо? Какво смайващо самомнение, нали, когато единствено или почти единствено аз мисля така! Да се утвърдиш, значи да се стремиш да убедиш със силата на внушението: да споделиш един и същи пейзаж, за да не бъдеш сам със своето виждане… или да извикаш представата за един пейзаж, който другите ще познаят и ще им бъде хубаво.

— Значи е измама?

— Прав си, Жан. Ти улучи, като каза, че съм роден творец, безсилен да побегне в друга посока. А сега вече не мога и да се крия. Принуден съм да заблуждавам. Да творя въпреки всичко, за да изкажа, да потвърдя, ако не и да съществувам. Изключено е да спра, особено пък сега. Да замълча, когато живея, би значело да умра преждевременно.

Диф отново взе да крачи из стаята, да пипа това, онова. Спря се пред „Матферсън“-а, поставен на масичката, и разсеяно погали облегалката на стола.

— Ким успя да изгради един устойчив свят сред околната врява. Дали е бягство? Но бягството е биологически оправдано, здравословно; само по разни там изопачени философско-морализаторски съображения е станало синоним на подлост. Ким не спираше никого да я последва в това „бягство“, това беше едно убежище, спасителен изход. Тя бе изградила този свят напук на врявата, мислейки, че може да го скрие — дали не си бе присвоила правото да наложи мълчание на останалите? Тя също се надяваше да промени света. Нейният. Като си мислеше, че някой от живите ще приеме тази нова програма и ще я утвърди, ще й придаде плътност. Могъщество! Могъщества… могъществата на въображението. Говори ми за действителното, Жан Гот.

Гот не отвърна.

Каза само:

— Променил си се, Диф. Не бяха празни думи.

— Вярно е — призна Диф.

Лумналият в очите му блясък не изразяваше и една десета от надигналата се в него позната сила.

Ако трите първи творби на Диф Билби избликнаха отведнъж, като някакво спазматично повръщане, едновременно мъчително и сладостно, необуздано, с четвъртата съвсем не беше така. Както и трябваше да се очаква след онова, което той (отчасти) бе признал пред Жан Гот. Трябваха му много дни и много нощи. Работи с „Матферсън“-а на последователни периоди от около пет минути, редуващи се с директни половинчасови записи.

Междувременно се подготвяше грижливо за вмъкване на касеткови записи. Въпреки всичко сюжетът се въртеше около смъртта на Ким, тъй като подборът на прожекциите от една забравена култура съответстваше на нейните влечения.

В завършен вид предаването се вмести на петчасова лента. Разбира се, личеше си дифбилбовското, все така и все още, пък дори и само защото филигранно издаваше носталгията му по онова въодушевление и по изгубената способност за моделиране на настоящето. Присъстваше и самобитността му на разказвач, сдържаната сила в подбора на касетите рязко контрастираше със сладникавите вълни, които разплискваха певците и певиците от днешното време. (Подобна сила донякъде се бе опазила все още само в песните на уличните артисти, които нямаха достъп до телевизионните канали ОПС.) Беше пак както преди. Но беше и един сън повече.

Творбата бе одобрена. И Диф Билби подписа дългосрочен договор с ДДОК, който му осигуряваше значителни суми и му позволяваше да избира сюжетите си. Срещу едно произведение годишно Диф наложи да участва и Гот и в замяна отстъпи пред факта, че неговите „продукции“ евентуално могат да бъдат преглеждани и променяни (с негово съгласие) от двама автори: сред тях се мъдреше и Лавоайер. Като че ли никой не се изненада от тази учудваща отстъпка. Напротив, изглежда, че това беше логично: та нали Диф бе признал, че е „безчувствен“, намеквайки, че е неспособен да твори вън от изворите на лично преживяното… Официалните автори си връщаха по този начин и не го криеха: митът за дивия, инстинктивен и първичен творец рухваше, пометен от урагана на професионализма, и техните страхове изчезнаха. Диф Билби запазваше многобройните си телезрители, решително спечелени при първата среща. Прави се всичко необходимо да остане сред първите. Браво.