Пиер Пьоло - Грубо в мозъка

— Не, Жан — повтори Диф.

Пусна го и останал прав, се загледа в Гот, който разтриваше разсеяно раменете си.

— Нищо не се променя, Жан. Всичко е казано. Те „спечелиха“, ако щеш. Нека си въобразяват. А Ким умря, защото аз престанах да й повтарям всеки ден, че не е мъртва. Тя разбираше. Ала не можеше да стори нищо повече. Тя разбираше. После дойде мълчанието и бурята надделя. Дори да не бяха заглушавали емисиите, тя не би оздравяла.

— Но те нарочно попречиха да…

— И това е логично. Така трябваше да постъпят… При това положение можеш да си предаваш с години без никакъв резултат. Ким отдавна бе умряла. Само че аз не исках и да знам, това е.

— Да знаеш, да знаеш! Диф! По дяволите, сега нали знаеш какво са направили! Не те ли засяга това?

— Изгаря ме, Жан. Само че остави ме да се оправя сам с тая жарава. Тя си е моя. Ако те са отговорни за стореното от тях, аз пък отговарям за това, което знам. Ако ти искаш да захвърлиш всичко, направи го. Но каква полза има? Жан, важното е да останеш на мястото си и да помниш онова, което знаеш. Помисли над това. Нека гневът пари под краката ти, не се мъчи да избягаш от пламъците.

— И какво постигаме с това, Диф Билби?

— Денем и нощем, с отворени или затворени очи, буден или не, ти никога вече няма да спиш както преди.

Тази вечер двамата се напиха тежко с блудкава бира.

Близо месец след като бе го напуснал, Диф се завърна в своя магазин. Все още бе лято, жежко, понякога с дъждовни бури — такива невероятни бури, сякаш небето внезапно се продънваше и се изливаше като истински океан. На вратата бе сложено ново стъкло. Един месец… А на Диф му се струваше, че бе изтекло много повече време. Че не беше същото лято.

Отново се почувства стопанин на всичко наоколо. Най-напред подреди книгите и касетите, сред които „гостите“ на неговата скорошна слава внасяха известно безредие. Сетне се качи горе.

Дълго седя сам на леглото, където Ким бе лежала пет години, чакайки окончателната смърт, умолявайки го може би от глъбините на своя ужас, всеки ден — умолявайки го да не я свестява. Кой да му каже? Така ли бе или не?

Плачеше му се, а сълзите не идваха.

Зашета из къщи без особено желание. Щом слезе долу в магазина, и бурята избухна.

Прав зад вратата, Диф дълго гледа как дъждовните пристъпи връхлитаха един подир друг; постепенно лицето му се вкамени, а очите му се втренчиха сурово. Стоя така много след като пороят затихна. Сетне се съвзе, сякаш грубо го изтръгнаха от някакъв сън. Усмихваше се.

Запъти се към видеофона с надеждата, че бурята не беше прекъснала някъде кабелите. Апаратът работеше. Той позвъни във „Веселата хубавица“.

„Като в онези противни творби с подписа на О’Кейл или Бъртън Лавоайер!“ — помисли иронично Диф. Не можа да се удържи. Чу трополенето по стълбите и стана. Крачолите на панталоните му отдолу бяха мокри, вечните му овехтели обувки не приличаха на нищо: по пътя все улучваше отточните канали…

Вратата се отвори пред Летита. Все същата си беше, в работното си облекло на момиче сервитьорка… само че Диф не си спомняше да е виждал подобна усмивка у нея.

Изтече цяла минута.

— Е? — каза Диф Билби.

Летита блъсна вратата с крак и Диф я взе в обятията си. Тя се отдръпна веднага щом си размениха звучни целувки. Изглежда, се чудеше дали такъв изблик беше уместен или не.

— Диф, няма да повярваш, ама точно преди да позвъниш, мислех за тебе — каза тя.

— Разбира се, че ти вярвам. А за какво мислеше?

Тя отстъпи до масичката и опря о нея мършавото си задниче, като се облегна с две ръце и костите на раменете й изпъкнаха.

— Каквото често съм си мислила. Че повече няма да те видя. Че Диф Билби е станал голям човек и тем подобни. Знаеш ли, гледах всичките ти творби. Отначало ми беше трудно да си представя, че това си ти. Обаче, като слушах твоите творби… Божичко, Диф! Беше по-различно от онова, което си ми разказвал…

— Моля ти се, да не говорим за това — помоли Диф, като се усмихна, за да смекчи сухотата на гласа си.

Тъмна пелена обви гримираното лице на Летита. Тя отново стана такава, каквато я знаеше открай време: момичето-мълчание, момичето-слушател.

— Не, не — каза той тихо. — Аз не исках… наистина всичко това вдигна голям шум. Малко ми дотегна. Радвам се, ако ти е харесала творбата, но… не знам какво да ти отговоря. Лет, не съм дошъл да слушам комплименти.

Нова светлинка проблесна в очите на Летита.

— Променил си се — каза тя. — Положително.