Пиер Пьоло - Грубо в мозъка

Даниел Монклеман бутна остъклената врата на бар-ресторанта „Верният“, на ъгъла на улица „Турноа“ и улица „Предат Бастиани“ (някогашната „Вожирар“). Макар и да не бе още заслужил званието „редовен посетител“, той бе добре познат тук от случайните си отбивания и наричаше собственика с малкото му име: Алдо. Този Алдо — гръмогласна, червендалеста, неизменно в добро настроение особа от италиански произход, си бе наумил, по причина, известна само нему, да преименува Монклеман в „гос’дин Клементини“. Той се пъчеше важно зад своя бар и още щом зърна Даниел Монклеман да прекрачва прага на заведението, изрева за поздрав:

— Giorno 2 2 Giorno — съкратено от „buon giorno“ (итал.) — добър ден. Б.р. , гос’дин Клементини! Влизайте, влизайте! Оставил съм една маса за вас! Ще обядвате ли?

Дванадесет минаваше.

Както винаги заведението беше препълнено и както винаги някоя маса се оказваше свободна тъкмо за Даниел Монклеман.

Даниел се отби за малко на бара, промуши се между двама клиенти да размени някоя и друга дума с Алдо, отпивайки от любимия си аперитив. Алдо заговори за хубавото време, което превръщаше всеки ден (и всяка нощ) на месец юни в празник на светлината, и за посещението на папа Еварист I. Алдо бе добре осведомен, тъй като бе видял с очите си шествието и манифестациите. При това ресторантът му се намираше точно на пътя на папската процесия, ето защо той бе утроил своите поръчки за пресни продукти и готови ястия…

Даниел Монклеман се добра до свободната маса близо до остъклената врата. Пред очите му се разкри широк изглед към улицата, към съдебномедицинския изследователски институт за незамърсяващи храните консерванти, а оттатък голямата сграда, издигаща се на мястото на някогашния Люксембургски дворец, съзря американския квартал: така наричаха огромния район с богаташки вили, пръснати измежду редките петна от зеленина. В една от тези вили живееше новата му клиентка.

Приятна вълна от децибели се разливаше над присъстващите в ресторанта. Така беше всеки път, когато Даниел се отбиваше тук. По обед или вечер. Потокът от разговори се прекъсваше от звън на прибори, от весели смехове. Към всичко това се прибавяше и музика за настроение, предавана на инфравълни, която запълваше и най-малкото отслабване на шума. Повечето клиенти идваха от изследователския институт, горе-долу равен брой мъже и жени, повечето облечени в работните си светлосини престилки. Любимата им шега бе да донесат микроскоп и да се преструват, че уж анализират състава на ястията, поднесени им от три-четири хубави девойки от родината на Алдо. Класическият отговор на собственика се изразяваше с едно изречение: „Ами, щом не сте доволни, ходете си яжте туй, дето излиза от вашите епруветки и центрофуги бе, хора!“ — изречено с тон на засегнат човек, разбира се…

Даниел много обичаше това заведение и макар че покрай работата си беше опознал безброй ресторанти в Стария Париж, определено предпочиташе „Верният“. Всеки път, когато се озовеше в тоя квартал, непременно спираше пред вратата му, облепена с всевъзможни афиши.

Не беше сам на масата. Срещу него седеше една девойка и довършваше шербет с фъстъци. Тя деликатно боравеше с пластмасовата лъжичка, поднасяйки от време на време късчета лед към устните си, боядисани в черно. По-скоро хубавичка, макар че такива като нея ги имаше с хиляди. Докато настаняваше Даниел, Алдо се почувства длъжен да ги представи един на друг: обичал да се създават контакти в неговото заведение, каза той. Обаче домогванията му останаха несподелени: като съобщи името на Даниел (т.е. „гос’дин Клементини…“), той почака няколко секунди девойката сама да съобщи името си — не я познавал, та предполагал, че не е от института. Провал. Тя само се усмихна мило и отново насочи вниманието си към шербета.

— Сигурно е актриса от фантастичните филми на ОПС — реши да се пошегува Алдо.

Сдържано мълчание от страна на девойката. С отчаяна гримаса Алдо се призна за победен и взе поръчката на Даниел.

Даниел огледа улицата, минувачите, колите, сетне се озърна наоколо. Няколко пъти срещна черните очи на момичето, което скришом го наблюдаваше, но тутакси забождаше нос в шербета си. От стопения лед на дъното на стъклената купичка се образува малка локвичка. „Като не искаш да говориш, и аз ще си мълча“ — си каза Даниел Монклеман. Всъщност девойката имаше интересни очи и приятно лице, а дълбокото деколте и полупрозрачната тъкан на дрехата не скриваха нищо от приятната й пазва. Тъмен грим, съобразен с тона на устните й, подчертаваше зърната на гърдите й. Даниел си спомни, че в една от видеопрограмите ОПС бе гледал гневно предаване срещу тая мода, която водела до увеличаване на заболяването от един вид рак на гърдите. Представи си своята сътрапезничка с изгнили гърди, проядени от лакомите клетки и после изрязани. Но си помисли, че тя можеше да прибегне до естетическата хирургия, и се отърси от тази представа.