Пиер Пьоло - Грубо в мозъка

Все този вихър от пламтящи цветове на „сенси“-екрана. Без промяна. А миникомпютърът не отбелязваше никаква забележима дейност в наблюдаваната зона. Целият мозък кипеше. Всички негови зони, независимо от центровете за възприемане и управление. Ала Ким нито виждаше, нито чуваше своя свестител. Тя виждаше и слушаше зрелището и воя на чистата си памет — нищо друго. Браздите, взривовете, непрестанните възпламенявания на тая безумна памет превръщаха милиардите неврони на мозъка й в топка сурова лава, в слънце.

Диф млъкна. Очите му смъдяха, гърлото му пак бе пресъхнало, потеше се обилно. Капнал бе, а знаеше, че и този път нямаше да стигне до никъде. При тая липса на убеденост и на тонус. Паднал духом.

С натрапчивия спомен за посещението на застрахователните агенти… при това знаеше, че подир шест месеца пак щяха да дойдат. Сигурен бе, че ще дойдат, че нищо няма да се промени…

Пристъп на бяс присви стомаха му. Натисна с палец и угаси екрана на сенситометъра. Край на тоя мръсен сеанс! Божичко, понякога, докато наблюдаваше отвътре черепа на Ким и гледаше развихрилата се лудост, му идеше да повърне вътрешностите си.

Ким! О, Ким, смили се!

Тогава по бързото пращене в слушалките на своя аудио-ЕЕГ той разбра, че контактът се осъществява; разбра го, чувайки този шум и гледайки как скача перото по лентата с графиката ЕЕГ на Ким. Ала не това търсеше той, не това желаеше. Беше точно обратното — вече за трети път.

Безкраен ужас се стовари върху Диф Билби. Всички ужаси и всички страдания, в неописуем прилив на паметта, безумната памет на Ким, паметта на света, всичко, което тя бе прочела, изживяла, научила, опознала, всичко, което светът край нея представлява, приела го несъзнателно от другите, също и техните спомени, и завърналото се минало, избълвано, понесло се от едно същество към друго, несъзнателно за нея, всичките измислици, сънища, видения, потъпквания, омерзения, ужаси, тревоги, цялата съзнателна тъкан на света. Измъчиха го всички адски зъбоболи, роди сто хиляди деца, превива се от пронизващата болка на всички апандиситни кризи, имаше безброй мазоли по краката, ноктите му гнояха, изстрада всички ослепявания, всички лудости; бори се сам срещу побеснели армии, загуби си паметта и я възвърна, премазан бе във всички пътни произшествия, умира при няколко милиона рак на ануса, изгни отвътре; пропада в пропасти, рева, като се раждаше, рева, умирайки, рева, живеейки, крещя в нетърпима самота в свят на глухи, чу воя от всички заводски сирени и всички автомобилни клаксони, всички остри писъци на аеровлаковете, разби се с всички самолети, претърпя корабокрушение в затворения трюм на всички кораби „Титаник“; убиван бе във всички революции, разстрелян, победител, полудял от радост и от ужас, застрелян-застрелващ, измъчван-мъчител, плачещ-смеещ се, потръпва от садизъм и отчаяние, потопява се в смъртните детски страхове и мъки, в нощните им ужаси, подхлъзва се по адските надолнища на бъдещето, прилично на пропаст; чу всички смехове, всички възклицания, всички речи на всички религиозни водачи, които се бореха яростно, за да накарат хилядите, милионите вярващи да повярват в тях и в тяхната представа за света; бе всичките тези покварени водачи, убедени, че носят спасение за народите чрез своя модел на вярата; чу всички разговори в един град, когато прекосяваше улиците му; бе народите на Европа, тези на Африка, бе народът на Европейската конфедерация, бе 7ОО-те милиона китайци, още толкова американци (от Севера и Юга); бе изплашеният престъпник и неговата жертва, слепецът, бебето, изтезавано пред очите на неговите родители от някакъв офицер, бе родителите и мъчителят…

Това продължи много милиони години.

И три секунди след непоносимото предаване (когато вътрешният свят на Ким на огромни вълни се бе излял в неговия мозък), Диф загуби съзнание, повален от шока.

Падна.

При падането му слушалките се отделиха от слепоочията му.

Неподвижна в постелята си, Ким съзерцаваше празнотата пред себе си. Нито един мускул, нито един нерв не бе трепнал по лицето й. Графиката ЕЕГ бе все същата. Нормална. Всекидневен свидетел на ужасното мъчение вътре в нея, от което тя бягаше, свила се някъде в себе си, под черната плътна завеса на своята изгубена самоличност… стаила се далече, колкото може по-далече, там, където ноктите на кошмара не смогваха да се вкопчат в нея с цялата си жестокост.

На пода край леглото й Диф Билби, потяща се грамада тлъстина в омачкани дрехи, дишаше мъчително.