Пиер Пьоло - Грубо в мозъка

… смачкана. Болката мушкаше гръдния кош на Даниел Монклеман. Отвори очи и погледна замаяно, като паднал от друга планета. С празна глава. С глава, пълна със свистене. Празна и бучаща.

Видя как пазачът прескочи перваза на малкото си прозорче — фуражката му отлетя.

Разбра, че колата му е изскочила от пътя и е връхлетяла право върху портиерската будка. Ала не знаеше кой път, коя улица, коя будка, кой пазач. Сетне в паметта му изплуваха някакви образи…

Видя тежките гърди на гола жена с дълги черни коси и виолетови очи. Той…

Не разбираше нищо.

Говореше се за война.

Думата се споменаваше често в разговорите на големите (дори и на пет-шестгодишните деца) и най-вече на възрастните. Изглежда, че нещо ставаше, тъй като думата не звучеше по предишному: произнасяха я както с устните, така и с очите. Големите, осем-девет-десетгодишните, повтаряха каквото бяха чули да казват родителите им или казаното и видяното по телевизията. В тогавашния свят онези, които имаха приемници ОПС, се брояха на пръсти. Едва ли знаеха за тях. Имаше предимно стари академични апарати с цветни екрани и катодни лампи, та дори и черно-бели. С идването на 2026 година Серж започваше шестата си година.

Спомняше си обаче, че хората говореха колкото за войната, толкова и за Европейската конфедерация. Свързваха ги и ги противопоставяха.

— Татко, какво е това Европейска конфедерация?

И ако татко не беше в лошо настроение, има охота и достатъчно червено вино в жилите си, започваше:

— Сине, това е нещо дяволски добре измислено! Тоя съюз ни обединява с куп страни, получава се страшно як блок и по-добре да си нямаш с него работа.

Звучеше много утешително, особено след като цял ден си слушал глупостите на няколкото хлапета от тайфата, които искаха да минат за всезнайковци и за престиж се впускаха в какви ли не гибелни пророкувания. Ако дядо се случеше вкъщи, поклащаше глава и отсичаше:

— Нищо подобно! Ама че си наивен! Ако се случи нещо лошо, другите блокове официално няма да си помръднат и малкия пръст, само ще чакат да приберат каквото остане накрая.

Серж решително не проумяваше нищо.

— Я не бери грижа толкова. Дядо ти май не е с всичкия си.

Всеки път, щом дядо му вземаше думата, го изслушваха, а после го коряха, че не бил с всичкия си. Татко се дразнеше и излизаше. А мама казваше: „Пак успяхте да го ядосате.“ Серж се измъкваше лекичко и отиваше при другарите си или заставаше пред телевизията.

Даваха равнината. Най-старите хора като дядо още помнеха времето, когато на нейно място е имало планина. Бяха я виждали с очите си. Бяха участвали в голямото подравняване. Когато говореха за това, ставаха сериозни, очите им не изразяваха нищо, само съжаление. Съжалението, че са постъпили така, и мъката, че не са могли другояче. Или това, или смъртта. Дори изборът им бе измама. Сделка с глупци. Мнозина вече ги нямаше, за да разкажат. Измряха. Измряха от злополуки в гигантските открити мини, от радиацията, от причинените от нея болести — ракови заболявания, обгаряния, кожни болести. Разядени от всичко това.

И то за какво, за нищо, единствено заради работата. Заради мините, дето са давали всякога само оскъдна руда и подир двайсетина години ги изоставиха, както и безплодните хълмове, флотационните басейни и утайниците, съоръженията за първична обработка.

За всичко това по телевизията не казваха нищо. Ала старците, и дядо, и татко, и другите, разказваха. А на двеста километра наоколо може и нищо да не знаеха, нищо от това да не ги тревожеше. Впрочем на двеста километра оттук се намираха градовете. Градът. (Всички те си приличаха, разрастваха се, предградията им се сливаха едни с други чрез множеството улици, съединени като невронните връзки на огромен мозък.)

— Ето виж, мойто момче, планината беше там, там и там. Е, не е била като Монблан или американското Колорадо. Дума да не става. Казваха им Върховете, ей там, на онова място, достигаха 1200 метра. Заоблени планини, покрити с гори, радваха окото. Лете, пролет и есен всичко зеленееше, отвсякъде грееха какви ли не цветове. Пък и дивеч имаше, знаеш. Сръндаци, зайци, глигани. А ей тука беше истинска долина.

И дядото обясняваше какво е това „долина“. Серж кокореше очи, седнал на най-долното стъпало на общежитието. Дядото седеше на най-горното и свиваше цигара от миризлива трева: казваха, че била цяр срещу рака на белите дробове… Серж гледаше как вдървените пръсти увиваха хартийката около зеленикавата смес. Старецът запалваше цигарата си, дръпваше няколко пъти от нея с притворени очи, сетне я оставяше да загасне и пак я запалваше — и пак, и пак. Разказваше за някогашната долина, разказваше за борбата на онези, които бяха дръзнали да се опълчат срещу добиването на урана.