Пиер Пьоло - Грубо в мозъка

Само че тя не искаше. И то много отрано. Много скоро нещастното дете с изранени от намордника бузи си беше послужило със зъби, за да прегризе кожата му. Защото искаше да крещи заедно с онези, които крещяха по улиците из другите квартали, да се развлича другояче. Да крещи, да вика, да се смее, да цапа гащите си в главоломното пързаляне по излъсканите каменни парапети на стълбищата, а не по пързалките на „детските градини“, да се бие с малките сополанковци, който умеят да се смеят, а не се дерат от рев за най-малката драскотина на коляното.

Разбира се, че това им бе причинило мъка. И дори повече от мъка. Ужасна скръб, безкрайно разочарование, нещо невъобразимо. И кой бе виновен? Естествено, тя… и чудовището на злобата, на гнева, тутакси прераснал в нескрита омраза, изскочи. Уродливо и страшно.

Години се бореше то с непреклонната воля на Даниела. Чудовището татко-мама се хранеше с гняв, горчиви съжаления и отчаяние. А волята на Даниела непрестанно укрепваше, хранена от онова, което й поднасяха.

Война.

От противниковата страна прибягнаха до услугите на един психиатър, избран измежду „Поклонниците на свети Петър“. Безчувствен, мръсен глупак. Посъветвана от един непредубеден класен педагогически съветник и понеже имаше право на това, Даниела отвърна на удара. Тя потърси помощта на психиатър, симпатизиращ на членовете на „Федерацията на бъдещето“, тъй като не вървеше да спре избора си на някоя прекалено революционна група, а „Федерацията“ обединяваше множество либерално настроени ревизионистки групички с умерено прогресивни възгледи, люшкащи се постоянно между желанието за съюз с Всесветското християнство и сдържаната опозиция.

Война на психиатрите.

Сега на сцената излязоха съветниците по педагогическото ориентиране, според обичайните правила на играта в една държава, която вършеше всичко за доброто на своите поданици, и то от детството им. „Детето е напълно самостоятелна личност и като такава може да се ползува от законите на обществото, както всеки гражданин.“ Демагогия и гъвкав целенасочен подбор на фрази, майонеза, която винаги се получава добре. „Единадесетгодишното дете се счита годно да се ползува от правата си; то трябва да бъде изслушано.“ Браво.

И Даниела бе изслушана.

Тук бяха всички: Даниела, нейните родители, съсипани, осмени, бесни, и психиатрите, и педагозите, и съветниците по ориентирането, и адвокатите. В огромния салон, под бледите погледи на фотографираните прадеди, върху мокета и килимите, между пъстрите мебели, инкрустирани, позлатени, украсени, тапетите, златните неща, мазилката, имитираща мрамор, въобще имитацията на истинско материално богатство. Всичките са тук. А навън валеше. Беше такъв хубав дъжд! Чуден проливен пролетен дъжд! Невиждан порой, как само плющеше по еркерите на фасадата и стъклата и шибаше асфалта на улицата!

Събраха се в пещерата и за сетен път опитаха да ги сдобрят, дано пък, преди да се реши и произнесе присъдата за развода на детето с родителите му. Сдобряване ли? За Даниела това бе все едно да заличи годините на борба, да приеме да върви по предначертания път, за да угоди на татко-мама, да се изучи и стане генетичка или техничка по ОПС, с две думи, да се насочи към почтена професия. Като татко, който управлява въздушния трафик на цяла Франция (не беше единствен, но по думите му излизаше така…), и като мама, която работи в лаборатория за генетическа селекция към агрономическия институт. А Даниела така и не знаеше какво иска да прави. На дванадесет години човек е отговорен за себе си и тъкмо затова има право да не се стреми още към нищо определено, има право да се противопоставя на натиска от всички страни, ако се съмнява…

— Приемате ли да се сдобрите и заедно да тръгнете отново по пътя на…

— Не.

НЕ НЕ НЕ НЕ НЕ НЕ НЕ НЕ НЕ! НЕ

Да се махне от тая пещера! Да забрави съдийските муцуни!

Беше на дванадесет години и половина. Присъдата бе произнесена и с помощта на заседателите (които си получиха паричките) Даниела спечели. Даниела се разведе със своите родители. Те бяха обвинени в зле насочено възпитание и морални насилия. Осъдиха ги да й изплатят, когато поиска, значителна сума, за да може да осъществи това, което наистина желае — и за което бе създадена — под благосклонния надзор на съветниците по ориентирането.

Спечели! Свободна е!

Мама умря след шест месеца. От скръб и от яд.

Горката мама.

Даниела бе тринадесетгодишна, а чичо Хартю (ама че име!) беше висок и слаб, прегърбен, едното му рамо бе по-високо от другото и само се смееше, а очите му излъчваха истинска топлина… А сега е вече четиринадесетгодишна, веднага свикна с новото име, което си бе избрала, времето беше слънчево, а чичо Хартю се смееше, май не трябваше да се осланя сляпо на неговата безкористност, славен Хартю, мръсен Хартю… Даниела, не, вече не е Даниела, пушеше контрабандната миризлива трева, ще рече, продавана с разрешително, а какво пречеше да се фалшифицира едно разрешително, обикновено си затваряха очите, сигурно разбираха, но какво от това? От тази трева песните и образите ОПС танцуваха и беше смешно. Нищо не разстройваше по-добре една програма ОПС от цигара с миризлива трева, не всяка програма, разбира се — с една дума, когато искаш да ти е приятно… Всички знаеха, че предаване ОПС се разваля с миризливата трева, с транквиланти, с медикаменти. Ето защо всеки телезрител бе длъжен да се подложи на предварителен невропсихологичен медицински преглед. Ето защо любителите на транквиланти и на всякакви разстройващи препарати са главно из средите на долните класи, сред онези, които нямат материални средства да си купят един ОПС. Съвсем логично. Имаш ли мангизи, едното не пречи на другото, иначе бройката наркомани бе минимална, не си струваше да се тревожат. Имаха си по-важни работи. Даниела бе на шестнадесет години. НЕ, не ДАНИЕЛА! Как не… Разбира се, че е тя: Даниела. Шестнадесетгодишна и вече собственичка на магазин. Как умееше да запълва живота си, умееше и обичаше. Той се казваше… казваше се… музиката се лееше безспир, от сутрин до вечер, багрите шеметно кръжаха в Даниелиния стомах, в главата й, обливаха я и я пронизваха, тя бе само багри. Той се казваше… хайде, спомни си… още малко усилие…, казваше се Антоан, да, Антоан, но му викаха Том. Антоан, Том Верес. Точно така. Караше като луд, седнал зад волана на своята „Бронко–420“ (каква антика), не се интересуваше нито от книги, нито от нещо друго освен от техниката ОПС, да, особено когато предаваха надбягвания. Имаше белег горе на лявата си скула и друг под дясната си гръд, и още един… Том. Том Верес. Госпожа Том Верес. Не: госпожа Даниела Мор… и после Том избледнява, Том изчезва. Том полита сред трясъка на железариите на своята „Бронко“. Воят на ламарината…