Пиер Пьоло - Грубо в мозъка

— Използвахме всички законни средства. Този край беше обявен за защитена зона. Имаше даже министерство за защита на околната среда или нещо подобно, всъщност някакви екологически групировки. За тукашните хора решението за добив на уран беше равносилно на обявяване на война. Ето защо протакаха срока, колкото можеха. Знаеш ли, навремето повечето хора все още твърдо вярваха в благата от технологичния подем и в решаващата роля на индустриалните икономически интереси. Беше времето на големите манипулации с общественото мнение, направлявано от печалбата и парите, от свещениците на икономиката, на политиканстващата политика, от цялата тази помия. А хората се водеха послушно, подгонени от страха от енергийната зависимост. Могъщи гангстери крещяха: „Петролът е застрашен!“ и „Да живее ядрената енергия!“

Той продължаваше в същия дух, горещеше се, докато видеше, че на Серж вече не му е интересно. Тогава се връщаше към историята с мините от тази част на източното предградие — Вогези/Юра.

— Накрая повечето местни хора отстъпиха. Аз също. Трябваше да се работи, а имаше само това и нищо друго. Свършено бе с равнината. Вече не ни интересуваше. Или трябваше да я населим и разработим, или да мрем. Сега е по-зле от всякога… наистина загубена работа. А по онова време най-буйните се опълчиха, грабнаха пушките и хайде в планината. Бяха предупредили, че ще го направят, и удържаха думата си. Водачи им бяха трима дървари, дори един писател бе застанал в редиците им — от старата школа, дето разказват разни истории в печатните книги, беше родом оттук. Отначало се нахвърлиха на инвентара, ама бяха много изолирани и населението остана със скръстени ръце. Тукашните хора винаги са били овце, а не вълци. То им е останало от историята и от всичко, което им се е струпало на главата открай време, пък и от наивност. С две думи, нашите шумкари докараха на обектите снаряди и повредиха инвентара на инженерите, а когато им изпратиха части от Корпуса за сигурност, те стреляха по ченгетата. Работата опря до армията, до газовете, до напалма. Всички останаха по местата си. Знаели са как ще свършат, ама устояха докрай.

Дядото подръпваше от загасналата си цигара.

— А ние подкарахме скреперите. Подравнявахме планината, а пушките бяха опрени о гърбовете ни. Цели двайсет години. За тоя дето духа. Стигнахме дотам, да купуваме руда от Америка и да ходим да я търсим из Африка, уж помагаме на развиващите се страни. Забравяме ада на земята и се обръщаме към вярата, потопяваме се в духовното.

Дядото палеше цигарата си отново.

— Едно ще ти река аз, мойто момче. Гледай да не се замесваш в тоя цирк. Където и да идеш, навред ще намериш все тоя град, най-съвършената досегашна организация, в помощ на всеки нуждаещ се гражданин. Голямо постижение. Най-доброто, което можело да се направи. Сега пък взеха да използват едни телевизори, дето им влизат в главите, та по-хубаво да проумеят как техният свят се бил устремил към съвършенство. Може и да е тъй, знам ли. Това, което знам, е, че за нас, дето сме тука, не казват почти нищо, а пък и ние сме част от тоя свят, нали? Това, което знам, е, че ни казват: в Африка е също като тука; и разни други неща. Ама аз никога не съм ходил там да видя. Туй да го запомниш от мене. Ще ти разправят, че планетата щяла да се запази от хаоса, като се обърне към духовното, че спасението на човека увенчавало неговото желание да върши добро. Няма да ти говорят за места като тукашното, дето ни оставят да си мрем, защото вече не им служим за нищо — а пък не искаме и да си заминем.

— А защо да не заминем бе, дядо?

— Къде? В техните градове? Да идем да се строяваме в редици, та да ни показват по картичките си? В техните болници? Като пораснеш, прави каквото си щеш, момчето ми. Впрочем могат и да те принудят да заминеш — стига да решат да обявят това място за опасно (ще измислят нещо, за да не ги обвинят, че не са го сторили по-рано). Ама ти да не им вярваш. Гледай хубаво къде стъпваш. А аз ще си пукна тука. Тука ми е гробът и аз съм си го изкопал.

Дядо подръпваше от загасналата си цигара.

Пейзажът беше от червена и черна пръст, от белезникава скала с огромни белези, останали от киселинните пръски. Сред тия заливи и полусринати могили като лунен или марсиански декор бясно профучаваха моторизирани полицейски части. По пръснатите наоколо хълмове растяха храсти, не по-високи от човешки бой, и папрати. Високите дървета бяха изсъхнали и приличаха на гниещи кръстове.

Хлапетата играеха в изоставените кариери, до крак изтребили своите миньори за тия двадесет години. Зейналата паст на онези, в които още се работеше, продължаваше да взема нови жертви. На шестия си рожден ден Серж за малко не загина при едно срутване. Дечурлигата търчаха и скачаха, повтаряха точно онова, което бяха видели по телевизията, като си измисляха приключения между старите разнебитени навеси, туловищата на изоставените скрепери, нашарени от ръждата със същите цветове като почвата. Сред останките от инсталациите за първична обработка им се привиждаха крепости.