Пиер Пьоло - Грубо в мозъка

Казваха: войната.

Казваха: Европейската конфедерация.

Казваха: ние ще бъдем най-силните и няма да рискуваме нищо.

Казваха: да бъдем зорки и единни като една страна и една сила.

Казваха: някой ден ще трябва да си тръгнем оттук.

Оскъдните лишеи, прераснали между камъните, дращеха кожата на коленете му. Имаше дни, когато Серж изпадаше в треска, трепереше, покриваше се с пъпки. „Как да се храним правилно с тая проклета временна пенсия?“ — казваше тате. И повтаряше същото пред пътуващия лекар, обвиняващо сочейки с пръст мехурите от копривна треска по мършавите хълбоци на Серж.

Лекарят, грамаден, червендалест, с обръснат череп, му отвръщаше всеки път с миролюбив тон:

— Защо не идете със семейството си в града, господин Монтра?

И предписваше някаква помада. А неведнъж измъкваше от бялата си брезентова чанта нужната тубичка и я слагаше на масата.

— В града ли? И какво ще търся в града? Да мра от глад, а? И да давам половината от тая мизерна пенсия за наем?

— Ще си потърсите работа.

— Нямам квалификация. Нищо нямам. Много ги е грижа за нас. Бива ни само да копаем, ама вече и това не правим. Защо трябва да напускам тоя край, нали съм роден тук?

— Накрая тука ще осланете само вие, Монтра — казваше лекарят.

Съобщаваше това с тон на човек, който предсказва нещастие и знае, че е безсилен да го отклони. Говореше по навик.

— Тия, дето заминават, не знаят за къде са тръгнали — възразяваше му тате. — Баща ми ще умре скоро. Това ще стане тук.

Дядо поклащаше глава и гледаше лекаря право в очите.

Лекарят въздъхваше и питаше:

— Серж, а ти какъв искаш да станеш?

— Искам да съчинявам истории като един тукашен човек, който отдавна е умрял. Ама за телевизията.

— Много хубаво.

— Той е на шест години — казваше тате. — Сега се учи да чете. Хич не му говорете, че ще може да върши каквото си е наумил. Не е за нас тая работа. Не е за момчето на безработен миньор.

Лекарят свъсваше вежди и за няколко секунди ставаше много страшен, сетне лицето му се проясняваше.

— Вие нямате представа за тези неща, господин Монтра. Никога не сте виждали действителността зад тия развалини.

Тате беснееше, устата му се изкривяваше, погледът му ставаше зъл:

— А кой ги е направил тия развалини, както казвате вие? Да, питам ви аз, дето нищо не зная…

— Грешка на миналото, докато хората намерят разумно решение.

— Тук за нас миналото е вечно.

Те се припираха. Серж се чешеше. И разговорът свършваше все по един и същи начин, лекарят се усмихваше със съжаление, вдигаше рамене и си тръгваше. Мама отпушваше тубата с помада и мажеше кръста на Серж. Тате изпадаше в нервна криза и излизаше.

По телевизията даваха приключенията на Диф Билби. Ежедневен анимационен филм. Заглавие на предаването: „Не следвайте лошия пример на Диф Билби.“ Диф Билби бе едно непоносимо хлапе, вършеше само глупости и затова здравата го наказваха през последните тридесет секунди от предаването.

По могилите край кариерите децата от селото играеха на Диф Билби. Серж бе Билби. В началото — защото децата решиха така, понеже беше най-малък, а по-късно по свое желание. Даже някак си успяваше да спечели, хе-хе-хе, малка лична победа, къде с извъртане, къде подмолно — с опияняващото усещане на сила, колкото и нищожно да бе: дълбоко в тоя затънтен край, притиснат между кратери и могили, едно шест и половина годишно момченце дълбаеше проход, за да избяга. Това бе победата на злото, и то безнаказана. Порасне ли, каквото ще да казва тате, той ще измисля приключения за телевизията(а защо не за ОПС, средството да приемаш и направо да изживяваш в мозъка са видеопредаването — за това говорят толкова често, колкото и за войната, и то навсякъде, та чак и по „нормалната“, телевизия, плющят нанизи от лозунги, декламирани от засмени говорители и говорителки, видимо започнали да оглупяват: „Елате в Голямото семейство на ОПС! Бъдете с нас!“, „Живейте със самото събитие!“, „Поставете се в центъра на заобикалящия ви свят!“, „ОПС ви дава уникално и максимално възприемане на действителността!“ и т.н.). Той ще съчинява истории и така ще се разплати за всичко. Ще каже това, което други никога няма да посмеят да кажат. Ще стане автор на прочута серия, в която един друг Диф Билби ще победи!

Ще разкаже за шумкарите в планината, които не искаха да разравят земята им, да тровят водата им, да преорават горите им, да горят земята им със сярна киселина.

Скоро серията с Диф Билби свърши. Замести я друга драматизация, която показваше човекоподобни животни: в нея лошият бе вълк. А какво е това „вълк“? Прилича на тия мръсни подивели кучета, дето скитат къде ли не, обясняваше тате.