Джон Лескроарт - Тринадесетият съдебен заседател

Глицки прокара пръст по изразителната си уста и опипа белега, който разсичаше напряко двете му устни.

— Допада ми, че казваш „нима това не е факт“, вместо „не е ли вярно“, както би направило останалото човечество. Точно като адвокат. Уит не е при мен. Да не би да я представяш? Разбира се, че я представяш — отговори си той сам.

— Не е съвсем вярно.

— Четирийсет процента вярно?

Харди се направи, че размишлява над въпроса.

— На Дейвид Фримън е, но той е зает в съда. Помоли ме да я успокоя.

— И, разбира се, ти го направи.

Харди сви рамене.

— Не се иска кой знае какъв талант.

Глицки понечи да продължи, да разбере точно до каква степен приятелят му се е ангажирал с тази клиентка, но устоя на изкушението. Не се съмняваше, че рано или късно ще научи. Взе папката и я разгърна.

— Арестувал я е Теръл. — Проточи врат и се огледа. — Теръл тук ли е? — извика той.

— Кой е Теръл? Познавам ли го?

— ИНМ — отговори някой.

— ИНМ? — учуди се Харди.

— Таен полицейски код, който нямам право да издавам под страх от смъртно наказание. — След това се наведе напред и прошепна: — „Излязъл на майната си“. Виждал си го. Бял, кестенява коса, мустак.

— А, да. Сетих се. Като бях ученик имаше един такъв.

Самият Глицки беше полуафриканец, полуевреин. Беше висок над един и осемдесет, тежеше близо сто килограма и имаше сини очи.

— Теръл е човек на място — добави Глицки. — Но…

— Но?

— Не съм казал нищо. Само, че е свестен.

— Стори ми се, че чувам „но“.

Ейб лапна още малко сладолед и спокойно продължи:

— Ако Бог си пада по подробностите, с Уоли не са от един отбор. Той е по мащабните платна и е тук от… колко? Май стана една година. Съставя си идеи, теории, версии… не знам… но това изглежда го поддържа.

— Не правите ли всички така?

— Не. Повечето от нас разговарят с хората, събират улики и накрая се оформя някаква идея. Уоли държи твърде много на мотива, а така не се стига далече. Искам да кажа, че ако се замислиш, за всяка жертва се намират поне пет души с мотив да й видят сметката. Уоли намира два мотива и започва да копае около тях, вместо обратното.

— Тогава защо е още в отдела?

— Има късмет. На два пъти прибира на топло престъпници, без да има грам доказателства… Франк му написа наказание и знаеш ли какво стана? И двата пъти се оказа, че е прав. Какво би направил ти? Ще го изхвърлиш от отдела? Пак ще излезе прав.

Харди потупа папката.

— Тук може и да е сгрешил.

Ейб погледна надолу, прелисти няколко страници и поклати глава.

— Съмнявам се. Дженифър Уит беше арестувана правилно. Виж тук. Полицейски доклади, свидетели, веществени доказателства. Освен това, ако си забелязал, обществеността вече е запозната с нея. Истинска знаменитост.

— Помислих си, че може би ще има смисъл да поговоря с Теръл.

Глицки повдигна вежди.

— Не знам дали помниш, но ти си от другата страна и колегите няма да погледнат на теб, като на съюзник.

— Можеш да гарантираш за мен… знаеш… характер, преценки, общо взето изтънчен по природа… Понякога не всичко стига до докладите.

— Изненадваш ме — каза Ейб, затвори папката и я бутна към Харди. — Ще видя какво мога да направя, но, както винаги…

Харди го изпревари:

— Да си затварям устата.

Глицки кимна.

— Мъдри думи.

Въпреки че все още нямаше официално право на това, Арт Драйсдейл му направи услуга и уреди да получи документите на прокуратурата по убийството на Уит баща и син.

Когато му каза, че Дженифър е спестила някои малки подробности, Арт бе отчасти прав, отчасти — не. Беше прав, че ги е спестила, не беше прав, че са малки.

Те включваха показанията на очевидец, някой си Антъни Алварес, пенсиониран пожарникар, с едно чекмедже медали. Шейсет и четиригодишният Алварес живееше със съпругата си — инвалид — точно срещу семейство Уит и бе чул два изстрела. Ако е бил само един, нямало да му обърне внимание — щял да помисли, че е гръмнал ауспух на кола. Дори и след като ги чул, не му минало през ум, че са изстрели. Само му се сторило любопитно и отишъл до прозореца. Видял Дженифър Уит да стои пред портата на къщата си и да гледа към пътната врата. Първо му минало през ум, че тя също се чуди какви са тези гърмежи. Останала на място няколко секунди, после хукнала да бяга.

Имаше и още един свидетел — госпожа Барбието, от съседната къща, която също бе чула изстрелите и се бе обадила на полицията. Според нея Лари и Дженифър Уит се карали по цели седмици. Синът им бил нещастно същество. Плачел почти непрекъснато. Вечерта преди убийството едва не помрачили вечерята на семейство Барбието… („Трябваше да ги чуете на Коледа, три дни преди това!“)