Джон Лескроарт: Тринадесетият съдебен заседател

Не беше в стаята. Или, по-скоро, за нея той не беше там. Бавно въртеше глава отляво надясно. След малко, като махало, спря, сякаш от само себе си.

— Не — каза тя. — Имах предвид Мат. Момчето ми.

Харди също пое дълбоко дъх и го задържа за момент. И той бе загубил син. През годините се бе научил да държи мислите си за това някъде в задната част на мозъка си. Но не беше забравил — никога нямаше да забрави.

Изведнъж, като гледаше тази жена — крехка и уязвима в затворническите дрехи, — почувства някаква дълбока близост с нея. Може би беше непрофесионално и непредпазливо, но нищо лошо нямаше да се случи, ако юридическите проблеми почакаха няколко минути. И без това, след като веднъж започнеха, нямаше да свършат скоро.

— Колко време продължава? — попита я той.

Тя дръпна настрана кичур коса.

— Не мога да го приема. — Гласът й прозвуча дрезгаво. Погледът й стана далечен. — Нищо не изглежда истинско вече, знаете ли? — Посочи вяло задушната стая. — Това място. Имам чувството, че ходя на сън… в някакъв кошмар. Искам да се събудя. Искам да върна Мат… — Преглътна, сякаш въздухът бе твърде гъст. — Господи! Не знам. Какво можете да направите вие? Какво ви интересува?

— Интересува ме, госпожо Уит.

Прие това без да мигне — без въздишка, без да вдигне очи. Отново в себе си.

Харди погледна ръцете си, опрени на масата помежду им. Дженифър Уит не се интересуваше от адвокатите и техните игри, от освобождаването под гаранция или широкия жълт затворнически костюм. Бе загубила сина си и никой не можеше да й го върне. Беше права. Каквото и да направеше Харди, нямаше да поправи това.

На едното от бюрата на надзирателките от външния прозорец падаше слънчево петно. От началото на разговора им то се бе преместило близо трийсет сантиметра.

Бе започнала да слуша, да се открива пред него. След като прие за момента невъзможността да дойде лично Фримън, най-после се заеха с нещата по същество.

— Не желаете да прекарате остатъка от живота си в затвора, нали госпожо Уит?

— Не за нещо, което не съм извършила, господин Харди.

— Добре. Искам да ви попитам, какво имахте предвид, като казахте, че си го заслужавате? Какво заслужавате?

Реакцията й му се стори патетична. Тя се отдръпна, сякаш очакваше да я ударят.

— Нищо… всичко… това…

— Защо?

— Не трябваше да допусна да се случи. Не бях там. Може би, ако бях… — Отново поклати глава.

— Какво се случи? Защо полицаите мислят, че вие сте го направили? — Искаше да чуе нейната версия. И през ум не му бе минавало, че ще има нещо общо със случая, така че бе следил съобщенията за престъпленията по телевизията и във вестниците небрежно, като една от многобройните семейни трагедии, които помагат на продажбите на сапун или хамбургери и повдигат тиражите на вестниците.

— Не знам. Не разбирам. Когато дойдоха да ме арестуват, попитах…

— А какво ви отговориха?

Тя сви рамене, видимо озадачена.

— Заприказваха за правата ми, обясниха ми, че мога да мълча, да си взема адвокат… такива неща.

— Но очаквахте да се случи, нали? Вероятно…

Тя го прекъсна със сух глас, изпълнен с горчивина.

— Не съм мислила за нищо, не разбирате ли? Просто се мъчех да преживявам дните.

Харди знаеше какво иска да каже. Дженифър драсна с нокът повърхността на бюрото и се вгледа в жълтеникавата люспа от лака. Преглътна отново — сякаш събираше сили, за да не рухне. Но гласът й звучеше почти неутрално — макар и уморен. Харди беше сигурен, че това е защитна реакция. Трябваше да я омекоти, ако някога се стигнеше до процес. Сега правеше впечатление на хладна жена, дори студена.

Но дотогава щеше да мине още много време.

— Тъкмо бях започнала да свиквам с ужаса… Искам да кажа… Добре, някой е дошъл, за да обере къщата или е имал проблеми с Лари… не знам дали е така… И го е застрелял. Лари… Боже мой! Но Мат…?

Започваше да губи сражението със сълзите.

Харди слушаше.

— Вестниците писаха, че това с Мат е станало случайно. Влязъл е, когато не трябва или нещо такова.

Тя кимна.

— Точно за това мислех, господин Харди. Ако той не беше там… ако беше на училище, ако само не беше влязъл там… Или ако си бях седяла у дома, може би щях да го предпазя… — Дженифър прехапа устна, удари с юмрук по масата. — Точно за това си мислех… не за проклетите причини те да си помислят, че съм го направила аз. И не мисля за нищо друго. — Една сълза капна на масата и тя я избърса с ръка. — По дяволите. По дяволите!