Джон Лескроарт: Тринадесетият съдебен заседател

Гласът й отново прозвуча хладнокръвно.

— Всичко е наред — увери я Харди. Искаше да я успокои, да не допусне да загуби контрол над себе си.

— Нищо не е наред.

Той се облегна на стола. Беше права и й вярваше.

Най-накрая, нещо съществено:

— Може би си мислят, че е било заради застраховката, но не е…

— Каква е сумата?

— Лари… беше лекар, а знаете… може и да не знаете, но лекарите са луди на тема застраховки. Сигурно е нормално, при тяхната професия… Както и да е, Лари беше застрахован за два и половина милиона долара.

Харди се замисли и отбеляза:

— И това се удвоява при насилствена смърт или нещастен случай.

Дженифър кимна.

— Лари искаше да е сигурен, че… че ако умре, с Мат ще можем да платим къщата и ще сме осигурени. Вноските не ни се сториха високи. Той можеше да си позволи да ги плаща. Сега си мислят, че съм… — Тя млъкна, отново се пребори с мисълта. — Смятат, че съм ги убила заради парите. Безумие! Кошмар! Имахме предостатъчно пари! Лари печелеше шестцифрени суми.

— Но без него бихте имали повече, нали? — Пробваше. Чувстваше, че трябва.

— Да, но… — Протегна ръка и докосна неговата. — Боже! Предполагам, че това е другото… Карахме се. — Дженифър сви рамене. Отвори уста, затвори я отново. — Ходех на психоаналитик, а Лари… Както и да е… Карахме се, но не е ставало дума за развод. И двамата не искахме това. Имахме Мат.

— От колко време бяхте женени?

— От осем години.

Харди беше извадил бележника си, но преди всичко слушаше. Следеше дали ще долови фалшива нотка. Спря я, защото си даде сметка, че отбягват главния въпрос.

— Не са ви арестували за няколко скарвания със съпруга ви, госпожо Уит. Би трябвало да има някакъв по-сериозен мотив, иначе не биха го направили. Казаха ли ви какъв е той?

Пак прехапа долната си устна.

— Сигурно заради пистолета, но инспекторът ме попита за него, когато го намериха, и аз казах, че не знам нищо.

— Какъв пистолет?

— Пистолетът на Лари… застреляха го със собственото му оръжие. В началото обаче не знаеха, че е той… не го намериха в къщата.

— Не разбирам.

— Държахме го в нощното шкафче, но те го откриха около две седмици след това. Някой го бил намерил под контейнер за боклук и инспекторът каза, че по него имало мои отпечатъци. Естествено, че ще има. Всеки две седмици го вадех, за да бърша праха в шкафчето.

Харди не отговори. Тя поклати глава.

— Бях навън, за да направя кроса си. Живеем… живеехме… — Сви юмрук и удари по масата. — Знаете какво се опитвам да кажа.

— Всичко е наред. Само ми разкажете какво точно се случи.

Дженифър се вгледа в свития си юмрук. Сложи другата си ръка върху него и го придърпа към себе си.

— Виждате ли, къщата ни е на високо място. Беше сутрин, около девет и половина или десет. Лари ми позволява… Искам да кажа, обикновено бягам три пъти седмично. Когато се върнах, отпред имаше полицейска кола, а полицаят стоеше пред вратата. Спомням си, че ми се стори странно, защото ако беше позвънил, Лари или Мат щяха да му отворят, нали?

— Да.

— Но той просто стоеше . Аз минах през портата и го попитах дали мога да му помогна с нещо. Обясни ми, че са се обадили за някакви изстрели. Първо викове, после — изстрели.

— Карахте ли се онази сутрин? С Лари? — Стори му се, че отново се мъчи да се скрие и това започна леко да го изнервя. Тя протегна ръка към неговата още веднъж и мълчаливо помоли за търпение. — Колко време ви нямаше в къщата?

— Кога? О… около час. Трябваше да се върна до един час. — Видя реакцията му и продължи: — Лари се безпокоеше, ако не съм си у дома. Знаеше къде бягам и колко време ми отнема, така че… това с единия час беше нещо като правило.

— Добре, да продължим нататък. Полицаят чакаше пред вратата…

— Попитах го, дали е позвънил и той отговори, че го е направил, но никой не е отворил. Казах, че би трябвало да му отворят… Бях сигурна, че Лари не е излязъл. Беше седмицата след Коледа… първата му отпуска след миналото лято. Както и да е, разтревожих се. Реших, че Лари е в банята, а Мат се е заиграл и не е чул. Позвъних пак, но отново никой не отвори, така че извадих моя ключ и влязохме. Извиках „Лари“, „Мат“ и тръгнах нагоре по стълбата, но полицаят ме спря, така че седнах на канапето. След това извика от горния етаж да не се качвам и да стоя там, където съм. Тогава разбрах… Боже мой! Разбрах!

Устата й се отвори, затвори се, пак се отвори. Най-накрая не издържа и сълзите започнаха да капят върху масата, над скръстените й ръце.