Джон Лескроарт - Тринадесетият съдебен заседател

Уит се хвърля напред. Но и нещо друго, малко встрани, в същия миг, откъм банята, зад вратата. В периферното зрение се мярка цев, друг пистолет. Боже! Има някой. Свидетел! Нещо повече — заплаха.

Не остава нито секунда. Светкавичен поглед встрани. Пистолет е… но има нещо нередно… много ниско е… някой е клекнал? И гърми. Пистолетът гърми!

Няма избор. Завърта се, насочва, натиска спусъка, точно когато вижда…

… момчето, приклекнало излиза, държи пистолет, насочва го? Пак гърми. Не може да бъде. Не може да е Мат, Мат е на училище. Работен ден, а баща му си е у дома… сам.

Трябва да престане! Непременно! Но пръстът е стиснал твърде силно. Пистолетът отскача, изтрещява като бомба в малката стая, огледалото в банята се пръсва на стотици парчета, заляно с ярко червено…

Вече няма спиране. Един миг, докато Уит е скован от ужас, занемял от трясъка, вперил поглед в разкъсаното тяло на сина си…

Част от секундата, докато осъзнае ужаса, но това стига. Лайтнър вдига отново пистолета, насочва го, Уит се хвърля напред с нечовешки крясък, с вдигнати ръце.

Лицето, очите, обезумелият мъж, който се приближава…

Невъзможно е да не стреля. Невъзможно е да не улучи…

Репортерите хукнаха към телефонните кабини. Зажужаха миникамери. Харди се върна на мястото си. Като насън видя, че Вилърс удря с чукчето си, че Пауъл е прав, безмълвен. Нанси е права в залата. Нанси, която миналата нощ потвърди, че е изпратила на Мат пистолет играчка.

Лайтнър отпуснат на стола. Харди седна на мястото си и погледна към Дженифър — тя плачеше и не бе в състояние да се овладее.

Пауъл и Теръл арестуват Лайтнър за лъжесвидетелство. Вилърс се прибира в кабинета си сама.

След половин час се връща на мястото си. Харди и Дженифър държат ръцете си през цялото време. Нанси и Том са дошли на първия ред, точно зад парапета, Фримън се приближава до масата на защитата. Пауъл седи на стола си и се преструва, че чете някакви документи. Лицето му е навъсено.

Вилърс изглежда зачервена, устните й са присвити. Поглежда надолу над очилата — към Харди и Дженифър, към Пауъл.

Говори ясно, отчетливо:

— Съдът уважава иска на защитата за насрочване на ново дело съгласно параграф 1181.

Харди най-накрая се отпуска на стола си. Насрочването на нов процес е само формалност — Вилърс уважаваше първия му иск, нищо повече. Беше повече от ясно, че за Дженифър Уит няма да има нов процес. Както бе твърдяла от самото начало, тя не бе убила никого, нито мъжа си, нито сина си. На всички в залата това бе ясно.

— По-нататък съдът реши: съгласно параграф 657.6 от Гражданския процесуален кодекс на щата Калифорния, се отменя решението на съдебните заседатели в процеса срещу Дженифър Лий Уит, тъй като, поради липса на доказателствена сила в представените факти и улики, въз основа на които е взето, то не може да бъде приложено към тази, за която се отнася. Господин Пауъл. Не мога да си представя, че бихте възразили срещу освобождаването на подзащитната. — Това не беше въпрос. — Господин Харди, приближете се, моля.

След процеса Харди построи нова каменна оградка, за да предпази розите на Франи в задния двор. Сега бе подпрял крак на нея и гледаше към къщата. Айзък Глицки, най-големият син на Ейб, гледаше на работата си сериозно — вдигна капака на скарата, намести пуйката вътре с дългата двузъба вилица.

— Малко розовее — отбеляза той.

Ейб, най-накрая, в Деня на благодарността пиеше първата си — според Харди — бира за годината. Говореше спокойно, търпеливо, внимателно и тонът му по нищо не напомняше, че е полицай.

— Затвори го, Айк, ще се изпече и без да я поглеждаш непрекъснато.

Момчето затвори капака и отиде да си играе с другите деца под стряхата.

Беше по-топло от нормалното за сезона, слънчево, подухваше западен вятър. Моузес и жена му Сюзън — беше бременна — щяха да се появят скоро, Франи и Фло режеха салати в кухнята, приготвяха подноси, подреждаха чинии.

Харди се наслаждаваше на „старомодната благодарност“, както се изразяваше — бърбън със сода, портокали, захар, лимон, череши и Бог знае още какво. Бързаше преди да е дошъл Моузес, любителят на чистите питиета, защото неминуемо щеше да се опита да му развали удоволствието. Седеше на новата ниска оградка и наблюдаваше света.

— Така се живее — отбеляза той, когато вятърът довя до ноздрите му уханието на пуйката. — Няма да повярвате, като ви кажа кой ми се обади вчера.

Глицки го изгледа.

— Кой? Орландо Сепеда?