Джон Лескроарт - Тринадесетият съдебен заседател

— Това ли е пистолетът играчка, докторе? Това е пистолетът, който е държал Мат, нали? Този, който сте сметнали за истински. Този, заради който вие сте го застреляли!

— Боже мой! — възкликна Дженифър някъде отзад. — Кен!?

Харди не беше сигурен, че ако опита да направи крачка ще се задържи на краката си, но все още беше в състояние да говори.

— Това е било в пакета, доставен от „Федерал Експрес“ в дома на семейство Уит. Коледен подарък от Нанси Дистефано, бабата на Матю Уит. Откъде разбрахте, че е бил получен за Коледа? Пакетът е пристигнал в къщата в девет и половина, след като Дженифър е излязла да тича. Изхвърлили сте го заедно с истинския пистолет, преди тя да се върне. Дженифър не знаеше, че Мат го е получил като подарък, нали?

Лайтнър се раздвижи, вторачи се в Харди, после се огледа, сякаш търсеше помощ. Най-накрая се обърна към Вилърс:

— Не съм длъжен да отговоря, нали? Мога да се позова на… Петата поправка на Конституцията.

Вилърс кимна.

— Ако сте убеден, че отговорът ви ще ви инкриминира.

Той изтри длани в панталоните си. Погледна Дженифър, после Харди.

— Позовавам се на Петата поправка на Конституцията. Няма да кажа нищо повече, без присъствието на адвокат.

Това беше единственият му шанс, последният.

Обаждаше му се, когато се караха. Лари я пребиваше от бой.

Защо не го остави? Няма да стане по-добре. Литературата, практиката, всичко показва това. Беше й го казал. И въпреки всичко, не би го оставила. Беше убедена, че трябва да продължи да полага усилия.

И той слушаше. Съветваше я. И, разбира се, правеха любов.

Излъга Харди и съда за това, но каза истината, че не му е безразлично какво ще стане с нея. Не му е безразлично? Твърде меко казано. Да, тя го обичаше и то не само заради прехвърлянето на чувствата от един обект на друг. Той смяташе така. Но тя имаше семейство. Просто нямаше да напусне тях. И той никога не би могъл да я има истински. Обаждането на Коледа вечерта не беше, за да му каже, че е решила да си отиде. Поредният скандал, поредният побой, поредният зов за помощ. Той реагира. Така би трябвало.

И пак. Понеделник сутринта. Ново обаждане, нови кошмарни удари. Единственият му шанс, единственият й шанс… Би могъл да я спаси… да я има… би направил всичко за нея… Всичко…

„Олимпия Уей“. Красивата й къща. Улицата е пуста, мъртва, тиха под щипещото сутрешно слънце. Дженифър излиза да бяга. Има достатъчно време. Няма да се върне…

На улицата няма жива душа.

Той е бил тук. Три пъти. Следобед. Мат и Лари са някъде. Познава разположението на къщата. Знае къде е пистолетът. Не че е решил да го използва предварително. Или? Не. Не е очаквал да се стигне до това. Щял е да поговори с Лари, да му каже какво й причинява. Но вече е дошъл и… изглежда…

— Какво има?

— Доктор Уит, дойдох, за да поговорим. Може ли да вляза? Става дума за жена ви.

Виновните очи се присвиват.

— Кой, по дяволите, сте вие?

— Нейният психотерапевт. — Оглежда пустата улица. — Гарантирам пълна дискретност.

Никакви други звуци. Сами в къщата, двамата.

— Добре де, за какво става дума?

— Доктор Уит, тя има нужда от мен. Обади ми се. Горе ли е?

— Не, няма нужда от вас. Какво искате да кажете? Как така се е обаждала? Кога? За какво си говорихте?

— Каза ми, че ще е тук. Отново сте я пребили. Ще я взема със себе си.

— Какво? Няма да вземете никого. Тя не си е вкъщи.

— Ако изляза оттук, ще се обадя в полицията. Ще се обадя веднага.

— Какво става, по дяволите! Какво искате?

— Да видя Дженифър. Искам тя да напусне тази къща. Тя е моя пациентка. Би трябвало да знаете какво означава това, докторе.

— Не е тук. Казах вече, че я няма.

— Искам да се уверя сам. Иначе ще се обадя в полицията моментално. Не можете да я принуждавате да търпи това…

— Искате някакви доказателства? — увереността е намаляла.

Най-накрая горе, спалнята.

— Ето, видяхте ли? Казах ви, че я няма. А сега се пръждосвайте. Веднага!

Пистолетът е там, където е казала тя — в шкафчето.

— Няма да стане.

Не е нужно да мисли повече. Събитията го завладяват.

— Какво ще правиш с това… по дяволите!…

Шумът, точно срещу него, другият звук… може би там… през цялото време… вода ли тече? Не я е чул. Шумът престава. Това е. Спирането на шума. Там има някой.

— Не мърдай. — На Уит. Уит замръзва. Кръвта нахлува в главата му.

— Какво, по дяволите, си мислиш, че правиш!?

— Кой е там, вътре?

Уит крещи:

— Мат, стой вътре! — Наполовина обърнат, опитва се да го уплаши. — Не излизай! — И се появява другият пистолет… за част от секундата… зад вратата на банята. Някой се кани да стреля! Но не се вижда никой. Само страх. Сянка. Всичко става кошмарно бързо.