Майкъл Скот - Магьосникът

— Кой си ти? — попита пак тя.

— Аз съм Хуан Мануел де Аяла. Аз открих Алкатраз.

Нокти затракаха по камъните пред килията и от коридора се разнесе миризмата на змия и развалено месо. Пернел запази мълчание, докато смрадта и стъпките се отдалечиха. Когато погледна пак към тавана, лицето бе станало по-ясно, пукнатините в зидарията образуваха дълбоки бръчки върху челото и около очите на мъжа. Лице на моряк, осъзна тя, с бръчки, появили се от взиране в далечни хоризонти.

— Защо си тук? — запита тя на глас. — Тук ли си умрял?

— Не. Не тук. — Тънките устни се извиха в усмивка. — Върнах се, защото се влюбих в това място още щом го зърнах за първи път. Беше в лето господне 1775-о и аз бях на кораба „Сан Карлос“. Дори помня месеца — август, и датата — пети.

Пернел кимна разбиращо. И по-рано бе попадала на призраци като Аяла. Мъже и жени, които са били толкова повлияни от дадено място, че в мечтите си се връщаха отново и отново там, а когато умираха, духът им отлиташе на това място, за да стане дух-пазител.

— Бдял съм над този остров в продължение на поколения. Винаги ще бдя над него.

Госпожа Фламел се втренчи в лицето.

— Сигурно те е натъжило да видиш как твоят прекрасен остров се превръща в място на болка и страдания — подхвърли тя.

Устата на мъжа се изкриви и една-единствена капка вода падна от окото му върху бузата й.

— Мрачни дни, тъжни дни, но вече свършиха… слава богу, свършиха. — Устните на призрака се раздвижиха и думите прозвучаха като шепот в главата на Пернел. — От 1963-а в Алкатраз не е имало затворен човек, а островът е мирен от 1971 година 23 23 Има се предвид, че в периода 1969–1971 г. остров Алкатраз е бил окупиран от група индианци, борещи се за правата си. След деветнайсет месеца на преговори, индианците са отстранени със сила от американското правителство. — Б.пр. .

— Обаче сега има нов затворник на твоя възлюбен остров — рече безстрастно госпожа Фламел. — И той се охранява от надзирател, по-ужасен от всички, които Алкатраз някога е виждал.

Лицето на тавана се промени, воднистите очи се присвиха, мигайки.

— Кой? Ти ли?

— Държат ме тук против волята ми — каза Пернел. — Аз съм последният затворник на Алкатраз и ме пази не човек, а сфинкс.

— Не!

— Виж сам!

Мазилката се напука и влажен прах се посипа по лицето й. Когато тя отвори пак очи, образът на тавана бе изчезнал, оставяйки след себе си само едно петно.

Пернел си позволи да се усмихне.

— Какво ти е толкова забавно, човече? — Гласът представляваше мазно съскане, а езикът предхождаше човешката раса.

Пернел се завъртя и седна, насочвайки вниманието си към съществото, което стоеше в коридора, на по-малко от два метра от нея.

Поколения древни хора се бяха опитвали да уловят образа на това същество върху пещерни стени и грънци, да го изваят от камък, да нарисуват негови подобия върху пергамент. Но никой от тях дори не се бе доближил до истинския ужас на сфинкса.

Тялото му беше на лъв с огромни мускули, а козината му — покрита с белези от стари рани. Чифт орлови криле с рошави и мръсни пера се издигаха от раменете му и лежаха отпуснато върху гърба му. А малката, почти изящна, глава беше на красива млада жена.

Сфинксът пристъпи към решетките на килията и черният му раздвоен език затрепка във въздуха пред Пернел.

— Нямаш причина да се усмихваш, човече. Научих, че съпругът ти и Девата-воин са хванати в капан в Париж. Скоро и те ще бъдат заловени и този път доктор Дий ще се погрижи никога повече да не избягат. Както разбирам, Древните най-после са дали разрешение на доктора да убие легендарния Алхимик.

Госпожа Фламел усети как стомахът й се сви. В продължение на поколения Тъмните древни се стремяха да заловят Никола и нея живи. Ако можеше да вярва на сфинкса и те бяха готови да убият Никола, значи всичко се бе променило.

— Той ще се измъкне — каза тя убедено.

— Не и този път. — Лъвската опашка на сфинкса заплющя развълнувано наляво-надясно, вдигайки облачета прах. — Париж е в ръцете на италианеца Макиавели, а скоро към него ще се присъедини и английският Магьосник. Алхимика не може да се изплъзне и на двама им.

— Ами децата? — попита Пернел, присвила заканително очи. Ако нещо се бе случило с Никола или децата…

Перата на сфинкса се наежиха, изпускайки кисела миризма на плесен.

— Дий смята, че човешките деца са могъщи, че може би наистина са близнаците от пророчеството и легендата. Също така вярва, че могат да бъдат убедени да служат на нас, вместо да се водят по брътвежите на един луд стар книжар. — Сфинксът си пое дълбок, треперлив дъх. — Но ако не направят онова, което им се каже, те също ще загинат.