Майкъл Скот - Магьосникът

— Но кои са тези истински собственици? Къде са?

Никола Фламел сложи ръце върху раменете на момчето и се вгледа в ясните му сини очи.

— Ами, надявах се — каза той много тихо, — че може да сте вие двамата със Софи. Всъщност залагам всичко — своя живот, живота на жена ми, оцеляването на цялата човешка раса — на това, че сте вие.

Застанал насред улица „Дюнкерк“ и вперил поглед в очите на алхимика, Джош разчете истината в тях и почувства как хората наоколо избледняват, докато му се стори, че на улицата стоят само те двамата. Той преглътна тежко.

— И вярваш ли в това?

— С цялото си сърце — каза простичко Фламел. — Всичко, което направих, беше, за да предпазя теб и сестра ти и да ви подготвя за онова, което предстои. Трябва да ми вярваш, Джош. Трябва. Знам, че си ядосан заради станалото със Софи, но аз никога не бих допуснал да й се случи нещо лошо.

— Тя можеше да умре или да изпадне в кома — измънка момчето.

Никола поклати глава.

— Ако беше обикновен човек — да, би могло да се случи. Но аз знаех, че тя не е обикновена. Нито пък ти — добави той.

— Заради нашите аури ли? — попита Джош, мъчейки се да измъкне колкото може повече информация.

— Защото вие сте близнаците от легендата.

— Ами ако грешиш? Замислял ли си се за това: какво ще стане, ако грешиш?

— Тогава Тъмните древни ще се върнат.

— Това толкова ли ще е лошо? — зачуди се на глас момчето.

Фламел отвори уста да отвърне, но бързо стисна устни, преглъщайки онова, което се готвеше да каже. Джош обаче успя да забележи бързо пробягалия по лицето му гняв. Накрая Никола изви насила устните си в усмивка. Внимателно завъртя Джош с лице към улицата.

— Какво виждаш? — попита той.

Момчето поклати глава и сви рамене.

— Нищо… само тълпа хора, отиващи на работа. И полицаите, които ни търсят — добави то.

Възрастният мъж улови Джош за рамото и го забута нататък по улицата.

— Не мисли за тях като за тълпа хора — смъмри го остро. — Това е начинът, по който Дий и подобните нему гледат на човечеството: като на обикновени хуманоиди. Аз виждам отделни личности с техните грижи и проблеми, със семейства и любими, с приятели и колеги. Виждам хора.

Джош тръсна глава.

— Не разбирам.

— Джон и Древните, на които той служи, гледат тези хора и виждат само роби. — Той замълча, а после добави тихо: — Или храна.

Легнала по гръб, Пернел Фламел се взираше в мръсния каменен таван и се чудеше колко ли други затворници в Алкатраз са правили същото. Колко ли други бяха проследявали линиите и пукнатините в зидарията, бяха виждали фигури в черните петна от водата, бяха си представяли картини в кафявата влага? Почти всички, предполагаше тя.

„А колко ли от тях са чували гласове?“ — запита се. Беше сигурна, че много от затворниците са си въобразявали, че чуват звуци в тъмното — нашепвани думи, промълвени фрази, — но освен ако не са притежавали нейната особена дарба, чутото от тях не е съществувало извън главите им.

Пернел чуваше гласовете на призраците на Алкатраз.

Вслушвайки се напрегнато, тя можеше да различи стотици гласове, може би дори хиляди. Бяха на мъже, които протестираха и викаха, мърмореха и плачеха, зовяха изгубените си любими, повтаряха неспирно собствените си имена, твърдяха, че са невинни, проклинаха надзирателите си. Госпожа Фламел се намръщи — те не бяха онова, което търсеше.

Тя остави звуците да я залеят, като ги отделяше един от друг, докато не откри един глас, по-висок от останалите: силен и уверен, той се открояваше сред бръщолевенето и Пернел усети, че се съсредоточава върху него, върху думите му, разпознавайки езика.

— Това е моят остров.

Беше мъж и говореше на испански със стар, много изискан акцент. Пернел се взря в тавана и изключи другите гласове.

— Кой си ти? — В мразовитата влага на килията думите излязоха от устата й заедно с облаче пара и безбройните призраци се смълчаха.

Настъпи дълга пауза, сякаш призракът бе изненадан, че са го заговорили, после той отвърна гордо:

— Аз съм първият европеец, навлязъл в този залив. Първият, видял този остров.

На тавана точно над главата й започна да се оформя лице — грубо очертано сред пукнатините и паяжините, а черната влага и зеленият мухъл му придаваха форма и изражение.

— Аз нарекох това място La Isla de los Alcatraces.

— Островът на пеликаните — прошепна Пернел съвсем тихичко.

Лицето на тавана за момент придоби плътност. То принадлежеше на хубав мъж с дълго, тясно лице и тъмни очи. Водни капчици се образуваха в очите му като сълзи.