Майкъл Скот - Магьосникът

— Ами аз?

Хубавата уста на сфинкса се отвори, разкривайки паст, пълна с хищни, остри като игли, зъби. Дългият му черен език заигра бясно във въздуха.

— Ти си моя, Вълшебнице — изсъска той. — Древните те дадоха на мен като дар за хилядолетната ми служба. Когато съпругът ти бъде заловен и убит, ще ми позволят да изям спомените ти. Ах, какъв пир ще бъде това! Смятам да се насладя и на най-дребната хапка. Когато свърша с теб, няма да си спомняш нищо, дори и собственото си име. — Сфинксът се разсмя, съскащо и подигравателно, и звукът заехтя, отразявайки се от голите каменни стени.

И тогава вратата на една килия се затръшна.

Внезапният звук стресна сфинкса и го накара да млъкне. Малката му глава се завъртя, а езикът му трепкаше, вкусвайки въздуха.

Още една врата се тресна.

А после още една.

И още една.

Сфинксът се завъртя толкова бързо, че под ноктите му от пода изскочиха искри.

— Кой е там? — Стържещият му глас отекна във влажните камъни.

Внезапно всички врати на килиите в горната галерия започнаха бързо да се отварят и затварят, трещейки оглушително. Грохотът отекна дълбоко в недрата на затвора и от тавана се посипа прах.

Ръмжейки и съскайки, сфинксът се втурна да търси източника на шума.

Пернел с ледена усмивка качи отново крака върху нара и се отпусна по гръб, положила глава върху сплетените си пръсти. Остров Алкатраз принадлежеше на Хуан Мануел де Аяла и той, изглежда, обявяваше присъствието си. Тя чуваше дрънчене на врати на килии, удари по дърво и тропане по стени и разбра в какво се е превърнал Де Аяла: в полтъргайст.

Шумен дух.

Също така разбра какво прави Хуан Мануел. Сфинксът се хранеше с магическите енергии на Пернел — единственото, което трябваше да направи полтъргайстът, бе да задържи известно време създанието далеч от килията й и силите й може би щяха да започнат да се връщат. Тя вдигна лявата си ръка и се съсредоточи силно. Една съвсем мъничка бяла искрица затанцува между пръстите й, а после угасна.

Скоро.

Скоро.

Вълшебницата сви ръка в юмрук. Когато силите й се възстановяха, щеше да стовари целия Алкатраз върху главата на сфинкса.

Изящната плетеница на Айфеловата кула се издигаше на повече от триста метра над главата на Джош. Веднъж за един училищен проект той бе съставил списък на Десетте чудеса на съвременния свят. Тази метална кула беше на второ място в списъка му и той винаги си бе казвал, че някой ден ще я види.

А сега, когато най-после беше в Париж, дори не вдигна поглед.

Застанал почти точно под центъра на кулата, той се надигна на пръсти, въртейки глава наляво-надясно, като търсеше близначката си сред изненадващо големия брой ранни туристи. Къде беше тя?

Джош бе уплашен.

Не, нещо повече от уплашен — беше ужасен.

През последните два дни бе разбрал какво е истински страх. Преди четвъртъчните събития той се страхуваше само да не се издъни на някоя контролна или да не бъде публично унижен в училище. Имаше и други страхове — онези смътни, предизвикващи тръпки, мисли, които се появяваха в най-тъмните часове на нощта, когато лежеше буден и се чудеше какво ли ще стане, ако родителите му претърпят злополука. Сара и Ричард Нюман имаха докторски степени по археология и палеонтология и макар че това не беше най-опасната професия, проучванията им понякога ги отвеждаха в страни, раздирани от религиозни и политически конфликти, или пък извършваха разкопките си в местности, където бушуваха урагани, или в земетръсни зони, или в близост до активни вулкани. Внезапното раздвижване на земните пластове често изхвърляше невероятни археологически находки.

Но най-дълбокият му и мрачен страх беше, че нещо може да се случи със сестра му. Макар че Софи беше с двайсет и осем секунди по-възрастна от него, Джош винаги бе мислил за нея като за малката си сестричка. Той бе по-едър и по-силен и негова работа беше да я пази.

А сега в известен смисъл с близначката му наистина се бе случило нещо ужасно.

Тя се бе променила по начин, който той ни най-малко не можеше да проумее. Беше станала по-близка до Фламел, Скатах и подобните им, отколкото до него; беше станала нещо повече от човек.

За първи път в живота си Джош се чувстваше сам. Губеше сестра си. Но имаше един начин да станат отново еднакви: неговите сили също трябваше да бъдат пробудени.

Джош се обърна точно когато Софи и Скатах се появиха забързано по един широк мост, който водеше право към кулата. Заля го чувство на облекчение.