Патриша Корнуел - Жестоко и необичайно

Бръкна под седалката и извади деветмилиметров пистолет, макар че в кобура, прилепващ плътно към тялото под левия му лакът, имаше и друг. Пъхна деветмилиметровия в задния джоб на панталона си, прибави и резервен пълнител и отвори вратата.

— Ако ще водите война, с удоволствие бих останала в колата — казах аз.

— Ако се наложи, ще ти прехвърля резервния си пистолет и два пълнителя и гледай да се окажеш поне толкова добра в стрелбата, колкото твърди Патерсън. През цялото време стой зад мен. — Стигнахме до входната площадка и Марино натисна звънеца. — Сигурно го няма.

Ключалката веднага изщрака и вратата се отвори.

Появи се възрастен мъж е рунтави сиви вежди и се представи като портиерът на сградата, с когото Марино преди малко беше говорил по телефона.

— Знаете ли дали той си е вкъщи? — попита Марино.

— Нямам представа.

— Ще отидем горе да проверим.

— Няма да ходите горе, защото той живее на този етаж. — Портиерът посочи на изток. — Вървете по коридора и ей там завийте наляво. Номер седемнайсет. Ъглов апартамент в дъното.

Сградата изглеждаше донякъде луксозна, напомняше за стар хотел, в който вече никой не желае да отсяда, защото стаите са прекалено малки, а мебелировката е в тъмни цветове и поизносена. По плътната червена пътека забелязах следи от изгорено с цигара, на места ламперията бе станала почти черна. Над вратата на ъгловия апартамент на Хилтън Съливан имаше медна плочка, на която бе изписан номер 17. Шпионка нямаше. Когато Марино позвъни, зад вратата се чуха стъпки.

— Кой е? — попита някой.

— От ремонтната бригада — рече Марино. — Трябва да сменим филтъра на парното.

Вратата се отвори, видях пронизващите сини очи над рамото на Марино и те ме видяха и дъхът ми секна. Хилтън Съливан се опита да затръшне вратата, но Марино вече бе пъхнал крака си в процепа.

— Бягай до стената! — изкрещя Марино, измъкна револвера си и се изви назад, за да е по-далеч от отвора на вратата.

Понечих да затичам, когато той с един ритник отвори напълно вратата и тя се удари в стената. С револвер в ръка Марино влезе вътре, а аз изплашено чаках да чуя изстрелите. Изминаха няколко минути. После чух, че той говори с някого, използвайки портативната си радиостанция. Появи се отново на вратата, беше изпотен, ядосан, лицето му пламтеше.

— По дяволите, направо не ми се вярва. Изскочи като заек през прозореца, няма и следа от него. Проклет кучи син. Камионетката му е ей там, отзад на паркинга. Сигурно обикаля някъде пеша. Изпратих съобщение до полицейските патрули в района.

Избърса лицето си с ръкав и е усилие си пое дъх.

— Мислех си, че е жена — объркано рекох аз.

— Какво? — Марино се вторачи в мен.

— Когато ходих при Хелън Граймс, той беше при нея в къщата й. Докато говорехме на входната площадка, надникна през вратата. Помислих, че е жена.

— Съливан е бил в дома на Хелън Швабката? — извика Марино.

— Сигурна съм в това.

— Боже господи! Това е абсурдно, дявол да го вземе.

Но тази работа вече не изглеждаше толкова абсурдна, когато започнахме да претърсваме апартамента на Съливан. Беше изискано обзаведен със старинни мебели и изящни килими; Марино каза, че според портиера всичко това принадлежало на собственика, а не на Съливан. Джазова музика долиташе откъм спалнята, където открихме синьо яке, подплатено с патешки пух, беше сложено на леглото до бежова кадифена риза и чифт избелели сини джинси. Спортните му обувки и чорапите лежаха на килима. На махагоновата тоалетна масичка имаше зелена шапка и слънчеви очила, а до тях се виждаше небрежно сгънатата униформена риза на Хелън Граймс, над чието горно джобче все още бе прикрепена метална пластинка с името й. Под нея открихме голям плик, пълен със снимки, и Марино ги прегледа, докато аз продължих да претърсвам стаята.

— Ама че работа! — току повтаряше той.

На повече от десетина от тези снимки Хилтън Съливан беше гол и завързан, а Хелън Граймс играеше ролята на садистична мъчителка. Един явно любим сценарий многократно се повтаряше — Съливан седеше на стол, а тя явно го подлагаше на разпит, като го удряше отзад и използваше други мъчения. Той беше изключително красив русокос младеж със слабо тяло, за което подозирах, че крие в себе си удивителна сила. Със сигурност беше много гъвкав. Намерихме и снимка на окървавеното тяло на Робин Найсмит, подпряно на телевизора във всекидневната й, и друга, на която трупът й лежеше върху металната маса в моргата. Но онова, което ме потресе най-силно, беше лицето на Съливан. То беше абсолютно безизразно, погледът му беше леден — представих си, че точно така е изглеждал, когато е убивал.