Патриша Корнуел - Жестоко и необичайно

— Сигурен ли си? Напълно ли си сигурен?

— Господи! Съжалявам, Кей!

— Със сигурност ли са го идентифицирали?

— Да.

— Значи си сигурен. Искам да кажа…

— Кей. Аз съм вкъщи. Мога да бъда при теб след час.

— Не, не.

Цялата треперех, но не можех да плача. Обикалях из къщата, тихо стенех и кършех ръце.

— Значи вие не сте познавали Чарлс Хейл преди раняването му от бомбата. Доктор Скарпета, защо сте му дали десет хиляди долара? — Патерсън попи челото си с носна кърпичка.

— Той и жена му искаха да имат деца, но това бе невъзможно.

— И откъде знаете такива интимни подробности за напълно непознати хора?

— Бентън Уесли ми каза и тогава аз предложих да се обърнем към водещия в научноизследователската работа „Бърн Хол“, където се занимават и с оплождане „ин витро“. То все още не е включено в здравната ни осигурителна система.

— Но вие казахте, че инцидентът с бомбата е бил още през февруари, а чека сте попълнили през ноември.

— До миналата есен не знаех за този проблем на семейство Хейл. Отдавна бях помолила Бентън да ми каже, ако мистър Хейл има нужда от нещо.

— И тогава решихте да дадете тези пари на съвсем непознати хора? — Патерсън ми зададе този въпрос така, сякаш току-що бях заявила, че вярвам в съществуването на феи и гномове.

— Да.

— Вие да не би да сте светица , доктор Скарпета?

— Не.

— Тогава, моля ви, обяснете мотивите си.

— Чарлс Хейл се е опитал да помогне на Марк.

— Опитал се да му помогне ли? — Патерсън крачеше напред-назад. — Как се е опитал да му помогне? Да си купи билет, да хване влака, да открие мъжката тоалетна? Какво точно искате да кажете?

— За кратко време Марк е бил в съзнание, а Чарлс Хейл е бил тежко ранен и е лежал близо до него. Опитал се е да махне отломките, с които Марк е бил затрупан. Той му е говорил, свалил е сакото си и го е завил с него… Той, ох, се опитал да спре кръвоизлива му. Направил е всичко, което е могъл. Не е било възможно да го спаси, но Марк не е бил сам. Толкова съм му благодарна за това. Сега ще се роди нов живот и аз съм благодарна, че, от своя страна, успях да направя нещо за него. Това ми помага. Поне има някакъв смисъл. Аз не съм светица. Направих го и за себе си. Като помогнах на Чарлс Хейл, аз помогнах и на себе си.

В залата стана толкова тихо, сякаш нямаше никой. Жената с яркото червило се наведе напред, за да привлече вниманието на Патерсън.

— Чарли Хейл сигурно е в Англия — каза тя. — Но се чудя дали не бихме могли да призовем Бентън Уесли?

— Не е необходимо да призовавате когото и да било — отвърнах аз. — И двамата са тук.

Когато старшата съдебна заседателка е съобщила на Патерсън, че специалното съдебно жури отказва да ме изправи пред съда, аз вече не бях там, за да го видя. Нямаше ме и когато са съобщили резултата на Грюман. След като повече не бе необходимо да отговарям на въпроси, като луда се втурнах да търся Марино.

Преди около половин час го видях да излиза от мъжката тоалетна — каза ми един униформен полицай, който пушеше цигара до фонтана.

— Можете ли да се опитате да се свържете с него по радиото? — попитах.

Той сви рамене, извади портативната си радиостанция и помоли диспечера да издири Марино. Но Марино не отговаряше.

Спуснах се бързо по стълбите и когато излязох навън, затичах с всички сили. Влязох в колата си, заключих вратите и запалих мотора. Грабнах телефонната слушалка и се опитах да се свържа с полицейското управление, което се намираше от другата страна на улицата, точно срещу съда. Когато някакъв дежурен полицай ми отговори, че Марино отсъства, потеглих към паркинга на полицията, за да видя дали белият му форд не е там. Нямаше го. Открих свободно място, паркирах колата си и се обадих на Нийлс Вандър.

— Спомняш ли си за взломната кражба на Франклин Стрийт… За пръстовите отпечатъци, които съвпадаха с тези на Уодел? — попитах го аз.

— Взломната кражба, при която е била задигната онази фланела с подплата от патешки пух ли?

— Същата.

— Спомням си я.

— Правена ли е проверка на пръстовите отпечатъци на тъжителя?

— Не, при мен няма такива. Разполагам само с онези, които са били открити на местопрестъплението.

— Благодаря ти, Нийлс.

След това отново се обадих на диспечерката.

— Можете ли да ми кажете дали лейтенант Марино носи пейджера си — попитах я аз.

— Да, носи го — след малко ми отговори тя.

— Вижте какво, моля ви, опитайте се да се свържете с него и да разберете къде се намира. Кажете му, че го търси доктор Скарпета и че е много важно.