Патриша Корнуел - Жестоко и необичайно

След около минута диспечерката ми се обади:

— Той е при градската бензиностанция.

— Моля ви, кажете му, че тръгвам и след две минути ще бъда при него.

Бензиностанцията на градската полиция се намираше на асфалтирана площадка, обградена с метална верига. Работеше на самообслужване. Нямаше обслужващ персонал, нямаше тоалетна, нямаше автомати за продажба на дребни неща. Единственият начин да почистиш предното стъкло на колата си бе да донесеш всичко необходимо със себе си. Марино тъкмо прибираше талона си за бензин, когато спрях зад колата му. Излезе и се приближи до отворения прозорец на моята кола.

— Току-що чух новината по радиото. — Не успя да сдържи усмивката си. — Къде е Грюман? Искам да му стисна ръката.

— Двамата с Уесли останаха в съда. Какво се е случило?

Изведнъж ми се зави свят.

— Не знаеш ли? — удивено попита той. — По дяволите, докторке. Освободена си, ето какво се е случило. Сещам се само за два случая в моята кариера, когато специалното съдебно жури взе подобно решение.

Поех си дълбоко дъх и поклатих глава.

— Сигурно би трябвало да скачам от радост. Но нямам настроение.

— И аз бих се чувствал така.

— Марино, как се казваше онзи човек, който съобщи, че са му задигнали фланелата с подплатата от патешки пух?

— Съливан. Хилтън Съливан. Защо?

— Преди малко в съда Патерсън ми отправи невероятното обвинение, че навярно съм взела револвер от лабораторията за оръжейна експертиза и с него съм убила Сюзън. С други думи винаги е рисковано да използваш собственото си оръжие, защото ако го проверят и се окаже, че куршумите са изстреляни от него, ще ти се наложи да даваш много обяснения.

— Какво общо има това със Съливан?

— Кога се е настанил в апартамента си?

— Не знам.

— Ако исках да убия някого с моя ругер, би било много хитро първо да съобщя в полицията, че е откраднат, и след това да извърша престъплението. След това, ако по някаква причина полицаите успеят да открият оръжието, те ще проверят серийния му номер и ще установят, че е мое. Но декларацията за откраднато оръжие, която съм попълнила, ще бъде доказателство, че оръжието не е било у мен, когато е било извършено престъплението.

— Предполагаш, че Съливан е попълнил фалшива декларация? Че е инсценирал взломната кражба?

— Предполагам, че трябва да обмислиш и тази възможност — рекох аз. — Той няма алармена инсталация и е оставил един прозорец отворен. Отговарял е грубо на полицаите. Сигурна съм, че с удоволствие са го пуснали да си върви и не са си направили труда да снемат пръстовите му отпечатъци за всеки случай. Особено ако е бил облечен в бяло и непрекъснато е дърдорел за черния дактилоскопичен прах. Откъде знаеш, че пръстовите отпечатъци в апартамента на Съливан не са били оставени от самия Съливан? Той живее там. Навсякъде би трябвало да има негови отпечатъци.

— Когато ги вкарахме в АДС, те съвпаднаха с отпечатъците на Уодел.

— Точно така.

— В такъв случай защо Съливан се е обадил в полицията след публикуването на онази статия за патешкия пух, която скалъпихме за вестника?

— Както каза Бентън, този тип обича интелектуалните игрички. Обича да обърква хората. За него е удоволствие да се плъзга по ръба на острието.

— По дяволите. Нека да използвам твоя телефон.

Той заобиколи колата и седна до мен. Набра „Телефонни услуги“ и поиска номера на сградата, в която живееше Съливан. Обади се портиерът и Марино го попита преди колко време Хилтън Съливан е купил своя апартамент.

— Е, добре, тогава чий е? — попита Марино. Надраска нещо в бележника си. — Кой номер има и към коя улица гледа? Окей. Ами колата му? Да, ако имате възможност.

Той остави слушалката и вдигна поглед към мен.

— Господи, този тип въобще не е собственик на апартамента. Собственост е на някакъв бизнесмен, който го дава под наем, а Съливан го е наел в началото на декември, дявол го взел. Платил е депозитната вноска на шести, ако бъдем по-точни. — Отвори вратичката на колата и добави: — Той кара тъмносиня камионетка, стара, без прозорци отзад.

Марино ме последва с колата си до Полицейското управление, оставихме моята на паркинга. След това бързо се понесохме към Броуд Стрийт и завихме по Франклин Стрийт.

Да се надяваме, че портиерът не го е предупредил — извика Марино, за да надвие воя на мотора.

Намали скоростта и паркира колата пред осеметажната тухлена сграда.

— Неговият апартамент е в задната част — обясни ми, като се оглеждаше. — Значи сега не би трябвало да ни види.