Мери Кларк - Другото лице

— Мег, това е невероятно! Имаш ли някакви доказателства?

— Още не, но няма да е трудно да се сдобия с тях.

— Само внимавай — предупреди я Филип Картър. — Уилямс е много уважаван в медицинските среди. Дори не споменавай името му, преди да можеш да докажеш думите си.

Франсис Гролиър се обади в три без петнайсет.

— Искала си да говориш с мен, Меган.

— Да. Онзи ден ми казахте, че сте използвали паролата за „Паломино“ няколко пъти през тези години? Обаждали ли сте се вкъщи?

Гролиър не попита Меган защо иска да знае.

— Да. Беше преди почти седем години, на десети март. Ани беше катастрофирала тежко и не се надяваха да оживее. Опитах машината в кантората, но по случайност беше изключена. Знаех, че Едуин е в Кънетикът и трябваше да се свържа с него. Той долетя същата вечер и остана две седмици, докато Ани излезе вън от опасност.

Мег си мислеше за осемнайсети март преди седем години — двайсет и първия й рожден ден. Официална вечеря с танци в „Дръмдоу“. Обаждането на баща й следобед. Имал вирусна настинка и бил прекалено зле, за да се качи на самолета. Двеста гости. Мак и Джинджър, показващи снимки на Кайл.

Беше прекарала вечерта в опити да се усмихва, да скрие дълбокото си разочарование от отсъствието на баща си на този особен ден.

— Меган? — овладяният глас на Франсис Гролиър от другата страна на жицата настояваше за отговор.

— Извинете! Извинете ме за всичко! Това, което току-що ми казахте, е ужасно важно. Свързано е с голяма част от случилото се.

Меган постави слушалката обратно на мястото й, като я задържа в ръката си за няколко секунди. После набра Филип.

— Потвърждава се.

Накратко му предаде думите на Франсис Гролиър.

— Мег, ти си магьосница — каза Филип.

— Филип, някой звъни. Трябва да е Кайл. Мак ще го остави тук. Помолих го да ми донесе нещо.

— Върви! И, Мег, не споменавай никому за това, докато нямаме всички доказателства, за да представим всичко на Дуайър.

Кайл влезе с усмивка до уши. Мег се наведе да го целуне.

— Никога не ме целувай пред приятелите ми — предупреди я той.

— Защо?

— Майката на Джими го чака на пътя и го целува, когато слезе от автобуса. Не е ли отвратително?

— А защо ми даде да те целуна?

— Когато сме насаме, не е страшно. Никой не ни видя. Ти снощи целуваше татко.

— Той ме целуваше.

— Хареса ли ти?

Мег се замисли.

— Да кажем, че не беше отвратително. Искаш ли бисквити и мляко?

— Да, няма да е зле. Донесох ти лентата да я гледаш. Защо искаш пак да я видиш?

— Не съм съвсем сигурна.

— Добре. Татко каза, че ще се върне след час. Трябва да вземе някои работи от магазините.

Меган донесе бисквитите и чашите с мляко в кабинета. Кайл седна на земята в краката й. С дистанционното той пусна касетата със записа на интервюто от центъра „Франклин“. Сърцето на Меган затуптя силно.

„Какво има на тази лента?“

В последния епизод от кабинета на доктор Уилямс, когато камерата минаваше върху снимките на децата, родени ин витро, тя откри това, което търсеше. Грабна дистанционното от Кайл и натисна паузата.

— Мег, почти свърши! — запротестира Кайл.

Мег се втренчи в снимката на момченцето и момиченцето с еднаквите пуловери. Беше видяла същата снимка на стената в дневната на Хелън Петрович в Лорънсвил.

— Всичко свърши, Кайл! Зная истината.

Телефонът иззвъня.

— Връщам се веднага — каза му тя.

— Ще я превъртя. Знам как.

Беше Филип Картър.

— Мег, сама ли си? — попита рязко той.

— Филип! Току-що открих доказателството, че Хелън Петрович е познавала доктор Уилямс. Мисля, че знам какво е правила в клиниката „Манинг“. Той сякаш не я чу.

— Сама ли си? — повтори той.

— Кайл е в кабинета.

— Можеш ли да го оставиш у тях? — гласът му беше нисък, развълнуван.

— Мак го няма. Мога да го оставя в ресторанта. Мама е там. Филип, какво има?

Картър звучеше много особено, почти истерично.

— Току-що ми се обади Едуин! Иска да види и двама ни. Не може да реши дали да се предаде. Мег, той е отчаян! Не казвай на никого, докато не се срещнем с него!

— Татко? Обадил ти се е? — Меган занемя. Замаяна, тя стисна бюрото, за да не падне, и прошепна:

— Къде е той? Трябва да го видя!

Когато майката на Бърни дойде в съзнание, опита да вика за помощ, но осъзна, че никой от съседите няма да я чуе. Никога нямаше да успее да се изкачи по стълбите. Трябваше да изпълзи до мазето на Бърнард с телевизора и телефона. Той беше виновен, че не пазеше чистота! Толкова я болеше глезенът! Болката пълзеше нагоре по крака й. Тя отвори уста и задиша тежко. Беше цяла агония да се влачи по мръсния, грапав бетонен под.