Мери Кларк - Другото лице

— Капитане — каза той. — Най-добре предупредете шефа, че сме открили един убиец.

Дори и на Бърни му беше трудно да поддържа дистанцията зад колата на Меган, за да не го забележи. Отдалеч я видя как последва тъмния седан. Едва не ги изгуби на онзи кръстопът, където сякаш изчезнаха. Усети, че трябва да са завили някъде и обърна назад. Неравният път през гората беше единственият, по който можеше да са поели. Той внимателно сви по него.

Вече излизаше на едно сечище. Бялата кола на Меган и тъмният седан се появяваха и изчезваха нагоре-надолу по кривия, изровен път. Бърни изчака да прекосят сечището и да влязат в другата гора, после подкара шевролета през сечището.

Втората гора не беше толкова гъста като първата. Наложи се рязко да натисне спирачките, за да не го видят, когато тесният път внезапно пак излезе на открито. Сега той водеше право към една къща с хамбар в далечината. Колите отиваха натам.

Бърни грабна камерата си. С телеобектива можеше да ги вижда, докато се скриха зад хамбара.

Той остана безмълвен, обмисляйки какво да прави. Близо до къщата имаше вечнозелен гъсталак. Можеше да скрие шевролета там. Трябваше да опита.

Минаваше четири часът и залязващото слънце се скри зад тъмни облаци. Мег караше след Филип по криволичещия неравен път. Излязоха от гората, прекосиха открита местност, влязоха в друга гора. Пътят стана прав. В далечината се виждаха сгради — фермерска къща и хамбар.

„Нима татко е в това забравено от бога място?“ — молеше се тя да може да намери верните думи, когато се изправи лице в лице с него.

Обичам те, татенце! — плачеше детето в нея.

Татко, какво стана с теб? Защо, татко? — искаше да изкрещи раненото пораснало момиче.

Тате, толкова ми липсваш! Кажи как мога да ти помогна. Това ли беше най-доброто, с което можеше да започне?

Тя последва колата на Филип зад порутените сгради. Той паркира, излезе от седана си и като дойде до колата на Мег, отвори вратата й.

Мег вдигна очи към него.

— Къде е татко? — попита тя. Навлажни устните си, които усещаше пресъхнали и напукани.

— Тук наблизо — Филип впи очи в нейните.

Отривистият начин, по който изрече тези думи, прикова вниманието й. „И той е нервен като мен“, мислеше си тя, излизайки от колата.

Виктор Орсини беше обещал да бъде в кабинета на Дуайър в Съдебната палата на Данбъри в три часа. Следователите Вайс и Марън бяха вече там. След час все още не можеше да отгатне по невъзмутимите им физиономии дали вярват на това, което им говореше.

— Да чуем всичко отначало — рече Дуайър.

— Казах го вече няколко пъти — отсече Виктор.

— Искам отново да го чуя — настоя Дуайър.

— Добре. Добре. Едуин Колинс ми позвъни от телефона в колата си вечерта на двайсет и осми януари. Говорихме седем-осем минути, когато той затвори, защото бил на рампата на моста Таиан Зий и пътят бил много хлъзгав.

— Кога ще ни кажете всичко, за което сте говорили? — настоя Вайс. — За какво са ви били нужни цели осем минути?

Това беше частта от историята, която Виктор се надяваше да пропуснат, но съзнаваше, че ако не каже цялата истина, никой няма да му повярва. Неохотно той призна:

— Ед беше разбрал няколко дни преди това, че подсказвам на наши конкуренти места, за чието заемане някои наши важни клиенти щяха да търсят посредничеството ни. Той беше вбесен и ми нареди да бъда в кабинета му на следващата сутрин в осем и половина.

— И кога за последен път бяхте във връзка с него?

— На двайсет и девети януари чаках в кабинета му в осем часа. Знаех, че ще ме уволни, но не исках да смята, че съм измъквал пари от компанията. Той ми беше казал, че ако намери доказателства, че съм прибирал комисионите, ще ме даде под съд. Тогава мислех, че има предвид подкупи. Сега ми се струва, че той е имал предвид Хелън Петрович. Не мисля, че е знаел нещо за нея, но после е открил и е решил, че съм се опитал да го измамя.

— Знаем, че комисионата от нейното назначаване в „Манинг“ е постъпила в сметката на компанията — каза Марън.

— Той не е знаел това. Проверих и видях, че тя нарочно е била прикрита в комисионата от назначаването на доктор Уилямс в „Манинг“. Очевидно не е трябвало Ед да узнава нищо за Петрович.

— Тогава кой е препоръчал Петрович в „Манинг“? — попита Дуайър.

— Филип Картър. Трябва да е той. Когато писмото за потвърждаване на препоръките й е било изпратено в „Манинг“ на двайсет и първи март преди почти седем години, аз съм бил в „Колинс и Картър“ съвсем отскоро. Никога не бях и чувал името на тази жена до убийството й преди близо две седмици. Ед отсъстваше от кантората в края на март през онази година, включително и на двайсет и първи март.