Мери Кларк - Другото лице

— Тук ще си бъда. О, Мег, извинявай! Шефът ти, Том Уайкър, искаше да му се обадиш. Не се сетих да ти кажа вчера, когато говорихме.

— Тъй или иначе, щеше де е прекалено късно, за да го намеря в кабинета му. Защо не му се обадиш сега и да му обясниш, че утре ще му звънна? Сигурна съм, че не ме е търсил да ми предлага работа. Трябва да побързам. Целувам те.

„Работата й означава толкова много за нея — смъмри се сама Катрин. — Как можах да забравя за обаждането на мистър Уайкър?“ Тя прелисти бележника си, за да намери телефонния номер на Трети канал.

„Странно, той не ми даде директния си номер“, мислеше си тя, докато чакаше телефонистката да я свърже със секретарката на Уайкър. После се сети, че Меган, естествено, го знае.

— Сигурна съм, че ще иска да говори с вас, мисис Колинс — каза секретарката, когато й съобщи името си.

Катрин се бе запознала с Уайкър преди около година, когато Меган я развеждаше из сградата на компанията. Беше й харесал, въпреки че, както впоследствие бе заявила, „не бих посмяла да му се мяркам пред очите, ако здраво съм оплескала нещо“.

— Как сте, мисис Колинс, и как е Мег? — каза Уайкър още с вдигането на слушалката.

— Благодаря, добре — тя обясни защо се обажда.

— Но аз не съм говорил вчера с вас — каза той.

Господи, дали не полудявам и аз?

— Мистър Уайкър, някой се обади под вашето име. Нареждали ли сте на някого да позвъни у нас?

— Не. Какво по-специално ви каза този човек?

Катрин усети ръцете си да изстиват и да се изпотяват.

— Искаше да знае къде е Мег и кога ще се прибере — все още със слушалката в ръка, тя се строполи в един стол. — Мистър Уайкър, някой снимаше Меган иззад къщата ни онази нощ.

— Полицията знае ли?

— Да.

— Тогава им съобщете и за това обаждане. И моля ви, обадете ми се, ако пак се повтори. Кажете на Мег, че ни липсва.

И наистина им липсваше! Тя знаеше, че е така, и гласът му беше истински загрижен. Катрин осъзна, че Мег щеше да даде на Уайкър изключителните права върху онова, което е научила в Скотсдейл за мъртвото момиче, приличащо на нея.

Нямаше как да се скрие от информационните средства. Мег каза, че утре Франсис Гролиър ще дойде в Ню Йорк, за да идентифицира трупа на дъщеря си.

— Мисис Колинс, добре ли сте? Катрин взе решението.

— Да, и има нещо, което трябва да узнаете преди всички останали. Вчера Мег отиде в Скотсдейл, Аризона, за да…

Тя му каза всичко, което знаеше, после отговори на въпросите му. Последният беше най-тежък.

— Като човек, който прави новини, трябва да ви задам този въпрос, мисис Колинс. Какво изпитвате към мъжа си сега?

— Не знам какво изпитвам към мъжа си — отвърна Катрин. — Но зная, че ужасно много съчувствам на Франсис Гролиър. Нейната дъщеря е мъртва. Моята е жива и довечера ще бъде при мен.

Когато затвори слушалката, Катрин влезе в дневната и седна на масата, върху която папките все още лежаха разтворени, както ги беше оставила. Започваше да я мъчи тъпа, постоянна болка в главата.

Входният звънец меко иззвъня. За бога, дано не са от прокуратурата или пък някакви репортери — мислеше си тя, докато вдървено се надигаше.

През прозореца на хола виждаше един висок човек, застанал пред вратата. Кой? Тя успя да зърне лицето му. Изненадана отвори вратата.

— Здравейте, мисис Колинс — каза Виктор Орсини. — Извинявам се. Трябваше да се обадя, но минавах наблизо и реших да се отбия. Надявам се някои документи, които ми трябват, да са в папките на Едуин. Имате ли нещо против да ги прегледам?

Меган летеше с полет 292 на „Америка Уеет“, който излиташе от Финикс в 1,25 и пристигаше в Ню Йорк в осем и пет вечерта. Беше доволна, че седи до прозореца. Седалката в средата не беше заета, но жената от другата страна изглеждаше приказлива.

За да се освободи от нея, Мег отпусна назад седалката и затвори очи. Припомняше си всяка подробност от срещата с Франсис Гролиър. Премисляйки всичко отново, чувствата й я люшкаха като ураган — от едната крайност към другата.

Гняв към баща й. Гняв към Франсис.

Ревност, че е имало и друга дъщеря, която баща й е обичал.

Любопитство към Ани. „Тя е пишела материали за туристически обекти. Трябва да е била интелигентна. Приличала е на мен. Била ми е половин сестра. Все още е дишала, когато са я сложили в линейката. Бях при нея, когато умря, без изобщо да съм подозирала, че съществува.“

Съжаление към всички: към Франсис Гролиър и Ани, към майка си и самата себе си. И към баща си. Може би един ден ще го види с очите на Франсис. Раненото малко момче, което не е изпитвало сигурност, докато не е имало място, където да отиде — място, където е било желано.