Мери Кларк - Другото лице

Не му вървеше с клиенти. Стоеше близо до изхода за багаж при останалите нелегални таксиметраджии и до изисканите шофьори на лимузини, които държаха табелки с имената на клиенти.

Той се приближаваше до пътниците, които слизаха с ескалатора.

— Чиста кола, по-евтино от такси, с добър шофьор — усещаше устните си вдървени от постоянната усмивка.

Неприятното беше, че управата на летището беше поставила прекалено много табелки с предупреждения към пътниците да не вземат таксита, нерегистрирани от Комисията за превозни услуги. Много хора го гледаха, понечвайки да кажат „да“ и после променяха намерението си.

Една старица му позволи да пренесе куфарите й до тротоара и каза, че ще го изчака, докато докара колата си. Той направи опит да занесе куфарите до колата, но тя му кресна да ги остави на земята.

Хората се обърнаха и го изгледаха.

Ако беше сам с нея! Опитваше се да му създаде неприятности, когато той се стремеше просто да бъде учтив. Естествено, не искаше да привлича вниманието върху себе си, затова само каза: „Добре, госпожо. Веднага ще докарам колата.“

Когато след пет минути се върна, нея я нямаше.

Това му стигаше, за да побеснее. Днес нямаше да вози разни идиоти. Пренебрегвайки едно семейство, което го попита за тарифата му до Манхатън, той потегли, пресече централния паркинг и след като плати таксата на моста Трайбъроу, избра отклонението за Бронкс — това, което водеше към Нова Англия.

Към дванайсет вече обядваше с хамбургер и бира в бара на „Дръмдоу“, където барманът Джо го поздрави като стар клиент.

В сряда сутринта Катрин отиде в „Дръмдоу“ и работи в кабинета си до единайсет и половина. За обяд имаше двайсет резервации. Дори и да дойдеха още посетители, тя знаеше, че Тони ще се справи в кухнята. Тя щеше да се прибере у дома и да продължи с папките на Едуин.

Минавайки покрай рецепцията, хвърли поглед към бара. Там седяха десет-дванайсет души и неколцина си бяха поръчали, от менюто. Не беше зле за делничен ден. Без съмнение бизнесът се раздвижваше. Обедните часове най-много се доближаваха до посещаемостта преди рецесията.

Но това още не означаваше, че ще може да се закрепи. Тя се качи в колата си, укорявайки се, че не изминава пеша краткото разстояние между „Дръмдоу“ и собствения си дом. „Винаги бързам, помисли си, но за съжаление скоро няма да има закъде.“

Бижутата, които беше заложила в понеделник, донесоха далеч по-малко от онова, което беше очаквала. Един бижутер й беше предложил да вземе всичко на консигнация, но я предупреди, че пазарът е почти мъртъв.

— Това са прекрасни неща беше казал. — И пазарът ще се оправи. Освен ако парите не ви трябват точно сега, не ви препоръчвам да продавате.

Тя не беше продала. Давайки ги в заложната къща „Провидънт Лоун“, получи достатъчно пари да плати тримесечния данък на „Дръмдоу“. Но след три месеца пак трябваше да плаща. На бюрото й имаше съобщение от един настойчив агент по недвижими имоти. „Не бихте ли искали да продадете «Дръмдоу»? Може да се намери купувач.“

„Тоя хищник иска да използва нещастието ми, за да ме купи — мислеше си Катрин, докато минаваше по чакълестата настилка към изхода на паркинга. — И може би ще се наложи да приема.“ За секунда спря и погледна „Дръмдоу“. Баща й го беше създал по подобие на едно имение в Дръмдоу, което навремето му изглеждало толкова великолепно, че не вярвал някой да се осмели да престъпи прага му, освен богаташите. „Готов бях на всякаква работа, само и само да вляза вътре — беше казал на Катрин. — Току надничах през вратата на кухнята да зърна и другите стаи. Един ден семейството беше излязло и готвачката реши да ме зарадва. Искаш ли да разгледаш и останалата част? — попита ме тя. Катрин, онази добра жена ми показа цялата къща. А сега ние имаме същата.“

В гърлото й заседна буца, докато гледаше изящното имение в стил осемнайсети век, с красивите прозорци и здравата резбована дъбова врата. Винаги й се струваше, че баща й се спотайва някъде вътре — като добрия дух, който все още гордо се разхожда и все още обича да си почива пред камината в дневната.

„Той няма да ми даде мира, ако го продам“, помисли си тя и натисна газта.

Когато отключваше вратата на къщата, телефонът звънеше. Побърза да вдигне слушалката. Обаждаше се Меган.

— Мамо, само две думи, че бързам. Трябва да се качвам на самолета. Тази сутрин отново се срещнах с майката на Ани. Довечера отлита с адвоката си за Ню Йорк, за да идентифицира трупа. Ще ти разказвам, като се прибера. Ще съм вкъщи към десет.