Мери Кларк - Другото лице

— Все пак е някаква отправна точка. Да видим архивите за трите години, през които е работила в „Даулинг“. Смятате, че този човек й е помогнал да придобие достатъчно умения, за да се престори на професионалист?

— Отново само предполагам.

— Добре. Ще се погрижа да бъде съставен списък. Няма да пропуснем и хората си, които работят върху ембрионални изследвания и в лабораториите. Не всички лаборанти имат висше медицинско образование, но знаят занаята си — той се надигна. — Какво ще правите с този списък? Ще бъде твърде дълъг.

— Мег ще се порови в личния живот на Хелън Петрович. Ще събере имена на нейни приятели и познати от румънската общност. Ще сравним имената от нейния списък с този, който вие ще ми изпратите.

Мак бръкна в джоба си.

— Това е копие на списък с имената на всички работещи в клиниката „Манинг“ по времето, когато Хелън е работила там. Бих искал да ви го оставя. Ще се радвам, ако най-напред проверите имената в компютъра си.

Той се изправи.

— Доста обемна работа е и оценявам вашето съдействие.

— Може би ще отнеме няколко дни, но ще събера информацията, която ви трябва — обеща Шулер. — Да ви я изпратя ли?

— По-добре направо на Меган. Ще ви оставя нейния адрес и телефонния й номер.

Шулер го изпрати до вратата на кабинета си. Мак слезе с асансьора. Когато стъпи в коридора, той мина покрай едно момче на годините на Кайл, което беше в инвалидна количка. Церебрална парализа, помисли си Мак. Едно от заболяванията, което се опитваха да овладеят чрез генна терапия. Момчето му се усмихна лъчезарно.

— Здравей. Лекар ли си?

— От онези, които не лекуват пациенти.

— От моите значи.

— Боби! — възпротиви се майка му.

— Имам син на твоите години, който чудесно би се разбирал с теб — Мак погали детето по косата.

Часовникът над бюрото в приемната показваше единайсет и петнайсет. Мак реши да си вземе сандвич и сок от кафето до приемната и да хапне в колата, докато кара. Така щеше да стигне в лабораторията най-късно в два следобед и можеше да поработи.

Реши, че след като си минал покрай дете в инвалидна количка, не бива да губиш много време, щом работата ти е да разкриваш тайните на генното инженерство.

Ако не друго, предишния ден поне бе спечелил стотина долара от превозване на клиенти. Това беше единственото успокоение, което Бърни успя да измисли при събуждането си в сряда сутринта. Беше си легнал в полунощ и беше спал непробудно, защото беше изморен. Но сега се чувстваше добре. Този ден сигурно щеше да бъде хубав. Може би дори щеше да види Мег.

За жалост майка му беше в отвратително настроение.

— Бърнард, половината нощ изкарах будна заради ужасния синузит. Не спрях да кихам. Искам да оправиш ония стъпала и да укрепиш парапета, за да мога да слизам в мазето. Сигурна съм, че не пазиш чисто и че там се натрупва прах.

— Мамо, не ме бива да поправям неща. Цялото стълбище е паянтово. Усещам и други стъпала, които се клатят. Искаш да пострадаш ли?

— Не мога да си го позволя. Кой иначе ще поддържа ред в тая къща? Кой ще ти готви? Кой ще те пази да не се забъркваш в неприятности?

— Имам нужда от теб, мамо.

— Сутрин човек трябва да яде. Винаги ти правя хубава закуска.

— Знам, мамо.

Днес овесената каша беше блудкава и изстинала и му напомняше на затворническа храна. Въпреки това Бърни послушно обра купата с лъжицата и изпи чашата с ябълков сок.

Почувства облекчение, когато даде на заден по улицата и махна на мама за довиждане. Доволен беше, задето тя се хвана на думите му, че има и други разнебитени стъпала. Една нощ преди десет години тя беше казала, че на другия ден ще провери дали в мазето се поддържа ред.

Знаеше, че не бива да допуска това отново. Току-що си беше купил първия полицейски радиоскенер. Мама щеше да разбере, че струва скъпо. Тя мислеше, че долу има само един стар телевизор, на който той гледа програмите, след като тя си легне, за да не й пречи.

Мама никога не проверяваше извлеченията от кредитната му карта. Твърдеше, че той трябва да се научи сам да се грижи за себе си. Подаваше му и телефонната сметка неразпечатана, защото никога не се обаждала на никого. Тя нямаше представа колко пари харчи той за апаратура.

Онази нощ, когато чу дълбокото й хъркане и знаеше, че спи здраво, той разхлаби стъпалата. Тя падна доста лошо. Бедрото й беше счупено. Месеци наред я обслужваше на легло. Но си струваше. Мама да слезе отново долу? Не и след това, което й се случи!

Бърни неохотно реши да поработи поне сутринта. Майката на Меган беше казала, че тя ще се върне днес. Това можеше да означава „по което и да е време днес“. Нямаше как да позвъни и отново да се представи за Том Уайкър. Меган можеше вече да се е обадила в телевизията и да е разбрала, че Том Уайкър не я е търсил.