Мери Кларк: Къщата

Адам сложи ръката си върху нейната.

— Чудя се дали и ти не си мислиш същото. Бях тук, когато разбрах, че се задава нейно величество.

Замълчаха за миг, после Помили премигна, за да не позволи на сълзите да потекат от очите й, и се засмя.

— След като се роди, Филис дълго я нарича Помили Хана. — Тя изимитира острия тон на снаха си: „Смятам, че е добре да се запази семейната традиция и първата дъщеря да носи името Помили, но моля те, не я наричай Хана. Ужасно старомодно е. Защо да не я кръстим Помили Кимбърли, а да й викаме Ким? Много е сладко, не смяташ ли?“ Гласът й си възвърна нормалното звучене и тя възкликна: — Няма що!

— Не ми се карай, скъпа — изхили се Адам. — Надявам се, че Филис няма съвсем да изтощи майка ти.

Майката на Помили пътуваше из Ирландия със сина си и снаха си.

— Филис е решила да изследва родословното дърво на двете фамилии. Ако обаче установи, че сред прадедите й е имало конекрадци, ние никога няма да научим този факт.

Откъм задната седалка се чу лек шум. Помили погледна през рамо.

— Изглежда, нейно величество е решила вече да ни напомни за присъствието си. Обзалагам се, че ще успее да ни покаже колко е гладна. — Наведе се и пъхна биберона в устата на Хана. — Моли се да издържи, докато стигнем до къщата. — Прибра термоса в чантата и взе вестника. — Адам, виж, има снимка на съпрузите, за които ми разказа — че младата жена се е удавила, докато плували под водата. Днес е погребението. Горкичкият! Каква трагедия!

Каква трагедия! Колко пъти беше чувала тези думи. Те събудиха ужасни спомени, които завладяха изцяло съзнанието й. Пътуваше по непознатия черен път, а Боби беше в кошчето на задната седалка. Великолепен слънчев ден. Чувстваше се прекрасно. Пееше колкото й глас държи, а Боби й пригласяше. Неохраняваният железопътен прелез. Почувства вибрациите и погледна през прозореца. Обезумялото лице на машиниста. Ревът и изскърцването на спирачките на връхлитащия върху тях влак. Писъците на Боби: „Мами, мами!“ Натисна рязко педала за газта. Трясъкът, който се чу, когато локомотивът удари задната врата, където беше Боби. Влакът влачеше колата. Хлипането на Боби: „Мами, мами!“ После очите му се затвориха. Помили разбра, че е мъртъв. Люлееше го на ръце. Виковете й: „Боби! Искам Боби! Бобиии!“

Отново почувства, че цялата плувна в пот. Започна да трепери. Натисна с ръце коленете си, за да се опита да спре краката си, които конвулсивно подскачаха. Адам я погледна и възкликна:

— Господи! — Спря при отбивката на пътя и я прегърна. — Няма нищо, мила! Успокой се.

Хана се разплака в кошчето.

Плачът на Боби: „Мами, мами!“

Плачът на Хана…

— Накарай я да млъкне! — изпищя Помили. — Накарай я да млъкне!

Елейн си погледна часовника. Беше вече дванайсет без петнайсет. Очакваше Адам и Помили да пристигнат всеки момент и искаше да огледа къщата, за да се увери, че всичко е наред. Предлагаше на клиентите си пълно почистване при нанасянето в наетото жилище и след напускането му. Натисна още по-силно педала на газта. Закъсня, защото ходи на погребението на Вивиан Карпентър Коуви.

Изведнъж реши да се отбие в супермаркета.

Ще купя малко от пушената сьомга, която Адам обича, помисли си Елейн. Щеше да върви добре с изстуденото шампанско, с което винаги посрещаше специалните си клиенти. После щеше да напише бележка, в която да им каже „добре дошли“ и да напусне къщата, преди да са пристигнали.

Мрачното утро се беше превърнало във великолепен ден — слънчев, топъл и кристално ясен. Елейн се протегна, отвори капандурата и си спомни какво беше казала на репортера от телевизията. Когато погребалното шествие се готвеше да напусне църквата, тя го забеляза, че спира случайни хора и ги моли за коментар. Нарочно се приближи до него.

— Мога ли да ви попитам нещо?

— Казвам се Елейн Аткинс. — Тя гледаше право в камерата. — Преди три години Вивиан Карпентър купи къщата си в Чатам от мен. В деня преди смъртта й показах на нея и на съпруга й някои по-големи жилища. Бяха много щастливи и възнамеряваха да имат деца. Случилото се е трагедия, а не загадка. Според мен всички, които разпространяват зловредни слухове по адрес на мистър Коуви, би трябвало да се осведомят колко много хора, излезли в океана през този ден, не са чули предупреждението на бреговата охрана и едва не са се удавили, когато се разрази бурята.

Споменът я накара да се усмихне доволно. Беше сигурна, че Скот Коуви я гледа през стъклото на колата си, докато даваше интервюто.