Мери Кларк: Къщата

Той бе взел чашката и чинийката от ръцете й, бе ги сложил на пода и й бе предложил:

— Облегни се на мен.

Странно защо точно този спомен изплува в съзнанието му. Скот влезе в кухнята, направи кафе, препече си филийка и седна на плота. Предната част на къщата гледаше към улицата, а задната — към езерото. През страничния прозорец сред зеленината се виждаше къщата на семейство Спрейг.

Неотдавна Вивиан му бе казала, че скоро ще настанят мисис Спрейг в болнично заведение.

— Хенри не иска да я посещавам, но ще трябва да го поканим на гости, когато остане сам — бе заявила тя. — Приятно ми е да идват хора у дома, когато сме заедно с теб. — Бе обвила с ръце врата му и силно го бе прегърнала. — Ти наистина ме обичаш, нали Скот?

Колко пъти я беше уверявал, прегръщал, галил косата й, докато най-накрая Вивиан започваше да изброява причините, поради които тя самата го обичаше:

— Винаги съм си представяла своя съпруг висок, какъвто си ти. Мечтаех да бъде рус и красив, за да ми завиждат всички. Ти си такъв и хората ми завиждат. Но най-много ми се искаше да е луд по мен.

— И аз съм — непрекъснато й бе повтарял той.

Скот се взираше през прозореца и си мислеше за последните две седмици, когато някои от братовчедите на семейство Карпентър и много приятели на Вивиан дойдоха да го утешат веднага след изчезването й. Но много други не го направиха. Родителите й се държаха настрана. Знаеше, че голям брой хора смятат, че се е оженил по сметка. В някои вестници в Бостън и на Кейп Код бяха отпечатани интервюта, в които се изказваха скептични становища относно обстоятелствата около трагедията.

Семейство Карпентър бяха известни в Масачузетс от поколения. От тях бяха произлезли сенатори и губернатори. Всичко, което се случеше с тях, се коментираше.

Стана и отиде до печката, за да си долее кафе. Изведнъж го обсеби мисълта за предстоящите часове, за църковната служба и за погребението, за неизбежното присъствие на журналистите. Всички щяха да го гледат.

— Проклети да са! Ние се обичахме! — извика разярено той и тресна кафеварката върху печката.

Отпи бързо голяма глътка кафе. Изгори си устата, изтича до умивалника и изплю кафето.

Спряха в Бъзардс Бей, за да купят кафе, кифли и последния брой на „Бостън Глоуб“. Докато пълното комби минаваше по моста Сагъмор, Помили въздъхна:

— Смяташ ли, че на небето има кафе?

— Дано да има. В противен случай човек не би могъл да стои буден достатъчно дълго, за да изкупи греховете си.

Тръгнаха рано, около седем часа. В единайсет и половина вече пресичаха канала на Кейп Код. След като плака петнайсет минути, Хана прояви необичайна кротост и спа през останалата част на пътуването.

Металната конструкция на моста блестеше под лъчите на обедното слънце. В канала под тях един товарен кораб бавно плаваше сред лекия плисък на вълните. Движеха се по шосе №6.

— Точно на това място всяко лято татко викаше: „Отново сме на Кейп Код!“ — каза Адам. — То винаги е било истинският му дом.

— Майка ти дали не съжалява, че е продала къщата?

— Не. След като татко почина, Кейп Код за нея вече не беше същият. Чувства се по-щастлива в Северна Каролина, близо до сестрите си. Но аз приличам на татко. Кейп Код е в кръвта ми. Цели три века близките ми са прекарвали летата тук.

Помили леко се премести на седалката, за да може да наблюдава мъжа си. Радваше се, че най-после е с него на Кейп Код. Възнамеряваха да дойдат през лятото, когато се роди Боби, но тя беше в напреднала бременност и лекарите не й разрешиха да се отдалечава толкова много от Ню Йорк. На другата година току-що бяха купили къщата в Рай и още не я бяха подредили, затова нямаше как да отделят време за почивка.

А през следващото лято загубиха Боби. После, мислеше си Помили, настъпи ужасното вцепенение, чувството, че всички човешки същества са й чужди, неспособността да общува с Адам.

Миналата година Адам прекара почивката си на Кейп Код сам. Помоли го да се разделят временно. Адам се съгласи безропотно.

— Сигурен съм, че не можем да продължаваме така, мила — призна той. — Просто да се правим, че сме семейство.

Бяха изминали три седмици, когато Помили разбра, че е бременна. През цялото време Адам не й се обади. С дни се измъчваше от колебания дали да му каже, чудейки се как ще реагира. Накрая му позвъни. Изпълненият му с безразличие поздрав накара сърцето й да се свие. Когато обаче му заяви: „Адам, навярно това не е новина, която би ти се искало да чуеш, но аз съм бременна и съм ужасно щастлива“, радостният му вик я изпълни с трепетна възбуда. Заяви й, че се връща веднага.