Мери Кларк - Къщата

— Ще стане късно, имаш четири часа път, а вече веднъж си го изминал с колата днес — възпротиви се Помили. — Защо не преспиш там и да се прибереш сутринта?

— Не ме интересува, че ще стане късно. Искам да бъда с теб и с Хана. Обичам ви.

— И аз те обичам — отвърна пламенно Помили. След като си казаха довиждане, Помили затвори телефона и тихо прошепна: — Надявам се, че не бързаш само защото се страхуваш да ме оставиш сама с бебето през нощта.

31 юли

Хенри Спрейг държеше за ръка жена си, докато двамата се разхождаха по плажа. Късното следобедно слънце ту се скриваше зад облаците, ту изплуваше и той се радваше, че е увил Фийби с топлия шал. Мислеше си, че приближаващата вечер придава съвсем различен вид на пейзажа. Без хората безкрайната пясъчна ивица и прохладният океан си възвръщаха хармонията с природата.

Гледаше как чайките подскачат по ръба на вълните. На влажния пясък лежаха купчинки мидени черупки в нежно сиво, розово и бяло. От време на време съзираше по някой предмет, изхвърлен от морето. Преди години видя спасителен пояс, принадлежал на кораба „Андреа Дориа“.

Двамата с Фийби обичаха най-много тези часове на деня. Тук преди четири години Хенри за първи път забеляза, че е започнала да забравя. Вече със свито сърце си признаваше, че няма да може да я държи още дълго у дома. Лекарството, което й предписаха, обикновено й действаше, но напоследък на няколко пъти успя да се измъкне от къщата за секунди, докато беше с гръб към нея. Само преди два дни я откри на здрачаване на плажа, нагазила до кръста във водата. Докато тичаше, една вълна я събори. Загубила всякаква ориентация, тя едва не се удави.

Живяхме щастливо четирийсет и шест години, каза си той. Ще я посещавам в дома всеки ден. Ще бъде за нейно добро. Знаеше, че всичко това е истина, и все пак му беше трудно. Фийби вървеше с тежки стъпки до него и мълчеше, потънала в някакъв свой свят. Доктор Фийби Къмингс Спрейг, професор по история в Харвард, която вече не си спомня как се връзва шал и дали е закусвала.

Хенри разбра докъде са стигнали и погледна нагоре. Зад дюната на хоризонта се извисяваше силуетът на къщата. Винаги му напомняше за орел, кацнал на скалата, горд и бдителен.

— Фийби! — извика той.

Тя се обърна и начумерено се втренчи в него. Мръщеше се вече несъзнателно. Започна да го прави, когато все още отчаяно се мъчеше да прикрива, че забравя.

— Казах ти, че Адам Никълс ще почива там през август с жена си Помили и с новороденото си бебе. Много го харесвам аз Адам.

Адам Никълс. За миг мъглата, обхванала съзнанието на Фийби в усилията й да схване думите му, се разнесе. Къщата, помисли си тя. Първоначалното й име беше „Никвенум“.

Никвенум, тържествената индианска дума, която означава „завръщане у дома“. Разхождах се, каза си Фийби. В тази къща. Някой, когото познавам — кой ли беше? — вършеше нещо странно… Съпругата на Адам не бива да живее там. Мъглата отново обхвана съзнанието й. Погледна към съпруга си.

— Адам Никълс — бавно промърмори Фийби. — Кой беше той?

1 август

Скот Коуви си легна след полунощ. На зазоряване, когато първите слънчеви лъчи започнаха да хвърлят сенки в спалнята, все още не беше заспал. После потъна в неспокойна дрямка и когато се събуди, усети стягане в челото, което беше първият признак на започващото главоболие.

Направи гримаса и отметна одеялото. През нощта изведнъж застудя, но той знаеше, че спадането на температурата е временно. По пладне денят вече щеше да бъде слънчев и прохладен от соления вятър, духащ откъм океана. Но сега още не се беше стоплило и ако Вивиан беше тук, той щеше да затвори прозорците, преди тя да стане от леглото.

Днес щеше да бъде погребението й.

Скот си помисли, че много често през трите месеца, докато бяха женени, носеше кафето в леглото, когато тя се събудеше. После се настаняваха удобно и го пиеха заедно.

Все още я виждаше как слага на свитите си колене чинийката, подпряла гръб на купчина от възглавници, и се шегува за месинговата табла на леглото.

— Мама ми подреди стаята, когато бях на шестнайсет години — бе му обяснила тя със задъхания си глас. — Толкова ми се искаше да си купя такова легло, но тя твърдеше, че нямам усет към интериора — месинговите легла вече не били модерни. Когато започнах да печеля, първата ми работа беше да си купя най-натруфеното, което можах да открия. Трябва обаче да призная, че тапицираните табли са много по-удобни, защото човек има къде да си облегне главата.