Мери Кларк - Вик в нощта

Напред-назад. Сега за Джени съществуваха единствено залезът на слънцето и момчето, което тичаше към майка си. „Ела, малко момче, ела. Ела, Ерих, ела.“

Изведнъж дочу хълцане. То се усилваше. После писъци. „Ай-йеи… Дяволе от гроба… махни се… иди си!“

От гората се задаваше една фигура. Тя залиташе. Носеше на рамо пушка. Беше в тъмнозелена пелерина, с дълги черни коси, които вятърът развяваше, с изпъкнали очи. По лицето — страх…

Джени стана от люлката. Мъжът спря. Насочи пушката към нея и се прицели.

— Ерих, не стреляй! — извика Джени. Втурна се към вратата, натисна дръжката, но вратата беше заключена. Повдигна краищата на одеялото и се опита да тича. Тичаше на зигзаг по стълбата на верандата, през полето. Чуваше изстрелите зад гърба си. Те я следваха. Нещо я парна по рамото… разля се топлина по ръката й. Тя тичаше, но нямаше къде да избяга. Странните писъци долитаха до нея: „Дяволе… дяволе…“ Вдясно светеше краварникът. Ерих не беше влизал там, откакто бе загинала Каролайн. Обезумяла, Джени блъсна вратата и я остави отворена — вратата я водеше към гюмовете с мляко.

Ерих беше зад гърба й. Тя се втурна в обора. Кравите се бяха върнали от паша. Стояха кротко по местата си. Гледаха я с влажните си нежни очи.

Джени тичаше слепешком. Стигна до края на помещението. Там беше цистерната. В нея нямаше вода. Тогава тя обърна лице към Ерих.

Той стоеше само на няколко крачки. Спря и се разкикоти. Свали пушката от рамото си и се прицели — също както в кученцето на Джо. Двамата се гледаха право в очите — две фигури, загърнати в тъмнозелени пелерини, с дълги коси. Неговата беше несръчно накъдрена и замотана в кок. Светлите му кичури се подаваха изпод перуката, къдриците над челото му приличаха на лозови мустачета.

— Дяволе… Дяволе…

Тя затвори очи и прошепна: „О, боже!“. Чу изстрела, после вик… но не беше от нейното гърло, нито от нейните устни. Отвори очи. На земята лежеше проснат Ерих. От устата и носа му течеше кръв.

Зад него стоеше изправена Руни.

— Това е за Ардън — тихо каза тя. На Джени й се подкосиха коленете.

— Ерих, живи ли са момичетата?

— Да… — прошепна той. Очите му бяха замъглени.

— Има ли някой при тях?

— Не… сами…

— Ерих, къде са?

— Те са… — Той потърси ръката й, стисна китката й. — Съжалявам, мамо, съжалявам, мамичко… не исках… да… те… нараня.

Очите му се затвориха. Тялото му се сгърчи и Джени почувства как натискът върху ръката й отслабна.

Къщата беше пълна с хора, но Джени ги виждаше като силуети: шерифът Гъндърсън, хората от криминалната служба, които с тебешир очертаха мястото, където лежеше тялото на Ерих, преди да го откарат, репортерите, които заприиждаха след новината за фалшификацията на картините и останаха, за да се доберат до далеч по-драматична история. Те пристигнаха навреме. Струпаха се, за да направят снимки на трупа на Ерих, с пелерината около него и с перуката, изцапана в кръв. За тяхна изненада лицето на мъртвеца бе спокойно.

Позволиха им да посетят и хижата, да снимат великолепните картини на Каролайн, умопомрачителните творения на Ерих. „Колкото по-голяма гласност дадем на случая, на толкова по-голяма помощ от хората ще разчитаме при издирването“ — бяха думите на Уендъл Гъндърсън.

Марк също бе там. Той пръв й се притече на помощ — разряза одеялото и блузата и почисти раната, превърза я.

— Засега това е достатъчно. Слава богу, раната е повърхностна.

Тя потръпваше от допира на дългите му нежни пръсти въпреки изгарящата я болка. Ако от някого е очаквала помощ, то е било от Марк.

Намериха колата на Ерих, скрита в утъпкан от тракторите път. Беше я наел в Дълът. Оставил бе децата сами за повече от тринадесет часа. Но къде?

През цялата вечер шосето бе задръстено от коли. Дойдоха Мод и Джо.

— Прости ми — прошепна Мод, привела едрото си тяло над нея.

Няколко минути по-късно Джени я чу да шета около печката. Скоро се разнесе и мирис на кафе. Пристигна и пастор Барстром.

— Джон Крюгер се тревожеше толкова много за Ерих, но никога не ми каза причината. И точно когато изглеждаше, че Ерих е съвсем добре…

По радиото се чу прогнозата за времето: „Приближава буря към Минесота и Дакота.“

Буря! Божичко! Дали момичетата са на топло?

Клайд приседна до нея.

— Джени, помогни ми. Чух, че искат отново да вкарат Руни в болницата.

Клайд я извади от летаргията, в която бе изпаднала.

— Тя спаси живота ми. Ако не беше стреляла в Ерих, той щеше да ме убие.