Димитър Димитров - Съветска България през три британски мандата (Ричард Спейт 1956–1958 Антъни Ламбърт 1958–1960 Антъни Линкън 1960–1963)

През 1963 г. от легацията в София съобщават и за нещо друго, подразнило Живков:

6 май е Денят на овчаря. Преди овчарите носели агне в черквата за благословия. Сега агнетата се благославят от Централния комитет и самият Живков присъствал на среща с овчари. Живков си сложил овчарски калпак и ямурлук и се правел, че свири на гайда. Съгласно историята, в този момент телевизионният оператор показал Живков. Казва се, че той бил силно ядосан и операторът бил уволнен.

От британската легация свързват този инцидент с публикуването на поемата „Легенда за Атила“ във вестник „Стършел“ на 4 октомври 1963 г., чийто автор е Радой Ралин. В интервю за Би Би Си, Радой Ралин каза: „Беше измислено, че снимката го възмутила. Така че аз не съм имал пред вид конкретна снимка, а съм обобщил — може това да е фотограф, може да е художник.“ В доклада на британската легация се казва, че тогавашният председател на Комитета за партиен и държавен контрол, Борис Велчев, който отговарял и за вестниците „Работническо дело“ и „Стършел“, лично позволил на Радой Ралин да публикува поемата „Легенда за Атила“. През март 1993 г. Радой Ралин каза: „Нищо подобно! Борис Велчев е жив, може да потвърди, че я е прочел след излизането. За да излезе след това в «Стършел», Васил Станилов направи номер с Асен Босев, тогавашния редактор. Извика го по телефона, докато поемата се четеше в редколегията. Той не я чу добре и тя излезе.“

След отпечатването на „Легенда за Атила“ британската легация пише в доклада си до Лондон: „Ралин има репутация на ексцентрик и затова може безпрепятствено да прави неща, които по-здравомислещи от него не могат.“ Радой Ралин: „Така значи… Благодарение на ексцентризма осем години стоях без работа. Но дето се казва на български — на чужд гръб и сто тояги са малко. Тогава махнаха и Асен Босев. Изобщо стана голям скандал.“

След като получават доклада от София за поемата па Р. Ралин, във Фории офис коментират: „Българите на практика имали повече смелост, отколкото смятахме.“

През май 1963 г. Патриарх Кирил е награден с орден „Народна република България“ I степен и получава поздравления от Тодор Живков. Същата година, обаче, Великденското богослужение в „Се. Александър Невски“ не минава гладко. На 13 май легацията съобщава:

На 10 май Живков изпрати телеграма до Патриарх Кирил, в която го поздравява за получения орден за „последователна дейност за мир“. Това изглежда е външен белег на официалната политика на толериране на религията. Под повърхността, обаче, картината си остава непроменена.

Богослужението във Великденската нощ в катедралата „Св. Александър Невски“ тази година беше опорочено, както обичайно, от хулигански банди. Те успяха да попречат на обичайната процесия до западната врата. Можеше да се види как палят цигари от свещите и създават умишлено врява и хаос. Стана и сбиване, когато млад грубиян взе стол от балкона на хористите. И всичко това се случи въпреки писмената молба на Патриарх Максим до Министерството на вътрешните работи една-две седмици преди Великден да се позволи на богослужението да протече в нормална атмосфера.

През 1963 г., съгласно доклад на Антъни Линкън, се е говорело, че има напрежение между Живков и съветския посланик в България, Органов. На 8 октомври посланик Линкън докладва: „Органов връчи акредитивните си писма през февруари и си заминава другия месец.“ По-късно през октомври служител на Форин офис коментира промяната.

Наследникът на Органов, Пегов, има същата тежест в съветската йерархия, но за разлика от Органов има предишен опит в дипломацията. Той беше в Техеран, където активно упражняваше съветски натиск върху Шаха. Отговорът може да е в това, че Органов не е имал успех като дипломат, въпреки че един съветски посланик в страна сателит заема твърде специална позиция.

На 29 ноември 1963 г., след повече от 3 години в България, Антъни Линкън изпраща прощалния си доклад до външния министър Раб Батлър. Той започва с уговорка: „Трябва да имам предвид, че човек не става непременно по-добър познавач или съдник на режим като българския от това, че е останал по-дълго край него. И наистина, познаване на режима неизбежно поражда толкова силно предубеждение към всичките му идеи и прояви, че обективността изхвърчава през прозореца.“ След това Антъни Линкън сравнява България от 1960 и 1963 г.

В 1960 г. българското правителство нямаше външна политика, различаваща се от тази на Съветския съюз, нито пък има сега. Те продължават да играят ролята на „ехо“ и начинът, по който провеждат външните си отношения не изглежда нито особено уместен, нито особено успешен. Тяхната политическа атака срещу Гърция през втората половина на 1961 г., както се смята, е допринесла за победата на Караманлис в гръцките избори същата година. Откакто Иван Башев стана външен министър в декември 1962 г., позицията и стилът на външно министерство и отношението му към дипломатическия корпус се подобриха, но престижът и влиянието му са все още твърде ниски. Външно министерство продължава да е прекалено свързано с вътрешно министерство: твърде много служители на външно министерство са наплашени или плиткоумни, а отношенията със западните правителства във всеки момент могат да пострадат от, или по заповед на, разузнаването и органите за сигурност, които за много хора в България все още представляват „меч в ръцете на партията“. Българските власти смятат, с известно право, че се радват на специална позиция на Балканите: те се смятат за най-верните руски приятели и агенти в района, чиято задача е да измъкнат гърци и турци от сегашните им съюзи и форми на управление и да създадат безядрена зона на мир. Те обаче не постигнаха напредък по мое време, а и руско-югославското сдобряване, на което те трябва да подражават, може да е подкопало специалната им позиция. Ако трябва да обобщя, не мисля, че България е увеличила международния си престиж след 1960 г., и съм склонен да се съмнявам дали те се радват на голяма почит сред партньорите си в комунистическия блок, въпреки че братски туристи се стичат на нейното крайбрежие.