Димитър Димитров - Съветска България през три британски мандата (Ричард Спейт 1956–1958 Антъни Ламбърт 1958–1960 Антъни Линкън 1960–1963)

Един месец след горния първоначален коментар във Форин офис, шефът на Северния отдел, Робърт Мейсън, прави анализ на речта на Живков, който изпраща до легацията в София. На 14 юни той започва писмото си с извинение за известното закъснение, с което реагира на казаното от Живков, като обяснява, че е намерил речта на Живков за по-интересна от обикновено и затова размислял по-дълго върху нея.

Не си спомням да съм виждал преди такъв подробен каталог на грешките, в които се е отклонило едно комунистическо стадо. Моята първа реакция беше, че тази реч определено е един от най-невероятните документи на Студената война. Ако тя правилно отразява вкусовете на младите хора, тенденциите в мисленето на писателите, драматурзите и художниците в България, то това е наистина едно забележително признание на пълния провал на 17 години комунистическо индоктриниране. Тя също е пълно и донякъде негативно потвърждение на правилността на нашата политика на културно проникване зад Желязната завеса, която следваме и към която призоваваме нашите съюзници през последните 3 години. Живков рисува картина на общество, отхвърлящо ценностите и идеалите, които Комунистическата партия се опитва да внедри в обществото след войната, докато обществото инстинктивно и настойчиво се стреми към контакти със Запада. Такова нещо не би било ни най-малко изненадващо в някой друг от сателитите — и ние знаем наистина, че това е така при всички тях — но България, която все още е спъвана от наследството от турското господство и която гледа със симпатия към руснаците, е последното място, където човек би очаквал такъв ход.

Някои пасажи от речта на Живков, особено за поведението на младежта, карат човек да потрива очи от почуда. Според Живков българската младеж смята, че всичко българско е скучно, а всичко западно е забавно — разглеждат с любопитство западни коли, чакат на опашки за западни филми, слушат западна музика, харесват западни дрехи, играят туист, пият, развратничат. Те никога не играят старото българско хоро и никога не слушат съветска естрадна музика. Бюрото за естрадни програми, ръководено от неразкаялия се Манол Кушев (който със сигурност е заслужил почетно място в Пантеона на героите на Студената война), поощрявало техните вкусове, като представило не по-малко от 35 естрадни оркестъра през последните 2 години. Върховното деяние на Бюрото било изпълнението на туист на ревю на лед в цирка. Живков говори с шокиран тон за особено лоша телевизионна програма на международния ден на жената. Човек се чуди какво може да е било. Той също говори за пирове и оргии в барове и ресторанти в Пловдив и други далечни и прашни градове. Нима животът в България е безкраен бал на Содом? Аз бях там миналата година, но не ми се стори такъв.

В края на писмото си до Антъни Линкън шефът на Северния отдел Р. Мейсън пита: „Бих искал да чуя вашата оценка доколко на сериозно трябва да взимаме речта на Живков и какви са изгледите партията да постави под контрола си младежта и интелектуалците? Какви са отраженията от речта за нашите културни връзки? Какви са нашите шансове да култивираме тази очевидно благоприятна почва?“ H? 16 юли 1963 г. посланик Линкън отговаря:

Бих казал, че София още не е стигнала Содом. Има един нощен клуб, „Астория“, от който рядко се отклонява погледът на властите, униформени и цивилни. „Астория“ привлича определена клиентела, макар да се говори, че е най-скъпото заведение от този род в света. По-рано там се играеше туист, но вече не.

(Илюстр. 8: Писмо на Антъни Линкън до шефа на Северния отдел, Робърт Мейсън, от 16.07.1963 г.)

Мисля, че Живков си беше поставил задачата да уплаши хората, които критикуваше, и в краткосрочна перспектива вероятно успя. Комунистите не се боят от преувеличения и изопачавания, когато това служи на целите им. Може дори от перверзна лоялност Живков да е сметнал, че ако положението в Съветския съюз е лошо, в България трябва да е по-лошо, не виждайки опасността, че ако се рекламират забранени плодове, може да се увеличи тяхното търсене. Затова бих се поколебал да приема за чиста монета всички примери в речта му. Смятам, обаче, че по същество те са верни. Мисля, че трябва да гледаме на речта сериозно и имаме основание да сме насърчени от нея. Днешните български интелектуалци не са правени по мъченически калъп. Но на студентите и на младежта изобщо може да се разчита да се отърсят по-леко и по-бързо от впечатленията от речта.

Не може, обаче, да изключим възможността за драстични акции на режима и по тази причина мисля, че първият урок за нашата културна политика е да изпълняваме твърдо и постепенно двугодишната си програма, като я допълваме, когато можем. Не бих препоръчал рязък напън, тъй като това би могло да провокира реакция. Вероятно също би било възможно да имаме повече специални предавания на английски език, които не се заглушават и които, с разпространението на английския език в България, биха привлекли слушатели, интересуващи се от съвременни танци и музика, новини за театър, кино, актьори и актриси, спорт, коли, дрехи и прически — накратко, всичко това, което причинява големи грижи на Живков.