Димитър Димитров - Съветска България през три британски мандата (Ричард Спейт 1956–1958 Антъни Ламбърт 1958–1960 Антъни Линкън 1960–1963)

В първия си доклад от София Антъни Линкьн обсъжда шансовете за промяна в намиращата се в московска сянка България.

Вероятността за модифициране на режима в близка и средна перспектива е трудна за преценяване. Българската държава съществува от по-малко от век: човек, роден в годината на първия инспириран от Москва преврат в София, днес ще е на само 74 години. През това време, което е не повече от един дълъг човешки живот, българите бяха освободени от турско господство, биха се в две балкански и две световни войни, видяха управници от две династии и бяха управлявани от Княз, конституционен монарх, Регентство и Комунистически президиум. Тези превратности, обаче, до голяма степен бяха резултат от външни събития и въздействия. По подобен начин само съдбоносни международни развития или сеизмични политически трусове в Съветската империя биха могли, струва ми се, да донесат някаква скорошна радикална промяна във вътрешната структура на съвременна България. При тяхно отсъствие не бих изключил една бавна конституционна „еволюция“ от народна република към следващата институционна стъпка в марксистко-ленинската прогресия.

Отговаряйки на неотдавнашното позоваване на генерал Де Гол на българската зависимост от Съветския съюз, един български журналист писа: „Нека се знае, че Съветският съюз ни освободи и естеството на нашето национално съществуване се базира на отношението ни към тази страна“. Това е познат комунистически припев, но мисля, че такива чувства са малко по-откровени в устата на българите. Ясно е, че те живеят в идеологическата примка и сянката на Съветския съюз и трябва да се държат подобаващо. Ако режимът изобщо се промени, това ще бъде в посоката, която Съветският съюз смята за желателна и доколкото той позволи. Наследени проруски чувства — както исторически, така и расови — помагат за създаването на по-тесни идеологически връзки.

Ако горният анализ е правилен, изглежда, че принципната роля на България в съветската схема на нещата е да служи като модел на лоялен, приспособяем и „прогресивен“ сателит. Оперативните задължения на нейните въоръжени сили по време на война вероятно ще са да поддържат отворени комуникационните линии за всеки съветски сухопътен удар към Гърция, Турция или Югославия. По време на Студената война, смятам, че на България е отредена известна отговорност за тайна подривна дейност в Гърция и Турция, по-специално в Гърция. Тази отговорност може да се разпростира и до по-далечни фронтове в Африка и Южна Америка. Българското правителство проявява голяма готовност за установяване на дипломатически отношения с нови държави. Ние не би трябвало да подценяваме капацитета на българите като смутители.

В заключение на първия си доклад от София Антъни Линкън прави препоръки за бъдещата британска политика спрямо България.

Страданията на българския народ предоставиха тема за една известна изборна кампания във Викторианска Англия и една улица в София все още носи името на Гладстон. Англичанинът Баучър, българофилският кореспондент на „Таймс“ в началото на този век, който е погребан в Рилската планина, намери втора родина на тази земя. Освен един-два подобни изключителни примери, обаче, отношенията между Великобритания и България изглеждат сравнително дистанцирани. Мисля, че в наши очи България винаги е била една действителна или потенциална еманация на руската или германската сила, и именно този аспект на нейното съществуване ни е интересувал и все още ни интересува. Не може да не се интересуваме от намеренията и действията на една страна, която граничи с двама наши съюзници, с които тя има традиционна враждебност, фактът, че България има ограничена свобода на действията, трябва да увеличава, а не да намалява тази загриженост. Позицията на България на картата и ползата, която тя или нейните господари могат да извлекат от нея, е, и трябва да остане, главният предмет на нашето внимание.

В идеалния случай ние определено бихме искали да видим отслабване на руската връзка, известен зародиш на истинска независимост. Казвам „идеалния“, защото мисля, че за момента няма на какво особено да се надяваме. Ние не разполагаме с никакви политически средства за осъществяване на такава промяна: единствените наши инструменти са културата и търговията. В тези сфери българите обикновено настояват на реципрочност и ние сме изправени пред факта, че те нямат почти нищо, което да ни научат или да ни дадат, и не много, което ние бихме искали да купим. Въпреки това, надявам се, ние ще продължаваме да се опитваме да разширяваме културния и търговски обмен. Смятам, че единствено по този начин ще съумеем да държим вратата открехната и да посеем в умовете на някои българи познанието, че има и друг, много по-различен начин на живот и управление.