Димитър Димитров - Съветска България през три британски мандата (Ричард Спейт 1956–1958 Антъни Ламбърт 1958–1960 Антъни Линкън 1960–1963)

Коментирайки по доклада на посланик Линкън, служителят на Форин офис Джеймс Рийв отбелязва:

Прегледът на г-н Линкън на българската сцена представя картина, която е подобна на тази, рисувана от неговите предшественици. Той, обаче, не споделя впечатленията на г-н Ламбърт, че съдбата на България е на кръстопът.

Във връзка с участието на Тодор Живков в сесията на Общото събрание на ООН в Ню Йорк на 23 ноември 1960 г. легацията изпраща до Форин офис анализ на речта на Живков пред Народното събрание след завръщането му от Ню Йорк, като в началото се описва самата сграда.

Народното събрание заседава в хубава зала, построена миналия век и боядисана в бяло и златистожълто. Залата има формата на театър. Президиумът и Бюрото на Събранието са на една повдигната платформа, където би трябвало да е сцената. Над платформата е изписана датата 1879 г., годината на приемането на Търновската конституция, от двете й страни има две други плочи с датите на държавния преврат през септември 1944 г. и на Димитровската конституция от 1947 г. Няколко депутати бяха в униформи, но нито един не бе облечен в национална носия.

(Илюстр. 6: Първа страница от доклада на Антъни Линкън от 23.11.1960 г. за заседание на Народното събрание.)

Какво в речта на Живков пред Народното събрание на 1 ноември 1960 г. е впечатлило британските дипломати:

Живков прочете речта си с голяма скорост, ръкомахайки от време на време. Неговата публика, по сигнал от трибуната, допълваше думите му с това, което вестниците степенуваха като „раздвижване в залата“, „продължителни“, „въодушевени“ или „бурни“ ръкопляскания. От балкона можеше да се забележи как от време на време някои депутати тайничко четяха нещо друго, скрито под банките. Тази хитрина е разбираема пред вид на това, че ораторът говори, или по-точно чете час и половина.

Това беше едно безформено изпълнение и не съдържаше нищо, което да подсказва, че българската делегация в Ню Йорк се е радвала на някаква независимост на мислите и действията. Периодично агресивният тон на речта изглежда отразяваше стила и поведението на Хрушчов и други в Ню Йорк. Живков твърдеше, че промяната в съотношението на силите между социализма и капитализма в икономическата сфера е фундамент за промяна на съотношението и в други сфери. Той направи презрителна съпоставка на икономическата сила на САЩ в сравнение с тази на Съветския съюз. Живков каза, че икономическият прогрес на комунистическия лагер е такъв, че през следващите 10–15 години „главният икономически проблем, пред който са изправени социалистическите страни — икономическо изпреварване на развитите капиталистически страни — ще бъде разрешен“.

Относно гласуванията в ООН Живков каза: „Тази сесия на Общото събрание потвърди, че линията на Народна република България в областта на външната политика е правилна. Ще продължим да следваме тази линия и в бъдеще.“ Живков приключи с още комплименти към руснаците и няколко патриотични израза по адрес на България.

Коментирайки по доклада на дипломатите в София, Джеймс Рийв отбелязва на 30 ноември: „Стандартната съветска линия, поднесена отново.“

След Конференцията на комунистически и работнически партии в Москва, проведена на 11 декември 1960 г., ЦК на БКП излиза с декларация относно решенията на Московската конференция. В доклад от 14 декември легацията коментира.

От документа лъха обичайното ласкателство и сервилност пред Съветския съюз. Централният комитет декларира, че в единството между съответните комунистически партии и народи се вижда „главната гаранция за национална независимост, ускоряване на социалистическото строителство и преход на Народна република България към Комунизъм“. Тази формулировка може да предвещава издигането на България от народна република в някакъв по-напреднал статут.

На 25 януари 1961 г. Антъни Линкън изпраща на Лондон годишния доклад за събитията в България през предишната година.

Нямаше никакви забележими търкания в редиците на Българската комунистическа партия и правителството. Режимът изглежда стабилен и се характеризира със самодоволство, граничещо с инертност. Нямаше сериозни кризи в икономическата и социалната сфера или пък някаква заплаха за обществения ред. Положението, обаче, не предразположи властите да отпуснат контрола, който упражняват върху всички дейности на българския народ, или да променят репресивния апарат. Вътрешните сили за сигурност, например, бяха запазени на предишното ниво. През март бе обявен указ за участие на „трудовите хора“ в поддържането на реда. Едно дело за злоупотреба с държавни средства завърши със смъртни присъди за признатите за виновни. Потайност, бдителност и подозрителност остават нормата на деня. Ако човек търси символ на този режим, може да го намери в спуснатите перденца, през които гледат тези на власт: от председателя на Президиума в неговия ЗИМ до милиционера в кабината пред моята входна врата. Те могат да наблюдават другите, без самите те да бъдат виждани.