Димитър Димитров - Съветска България през три британски мандата (Ричард Спейт 1956–1958 Антъни Ламбърт 1958–1960 Антъни Линкън 1960–1963)

Възниква въпросът доколко можем да вярваме на българите. Гърците от своя страна очевидно не им вярват. Гръцкият външен министър, когото посетих по време на пътуването си до Атина за Великден, ми каза, че в сърцето си всеки българин е експанзионист. Аз, обаче, не вярвам, че докато се запазва европейският мир, излазът на Егейско море за България е нещо повече от мираж. Затова предлагам, ако не гърците, то ние да възприемаме българските протести буквално. По този начин няма да загубим нищо, а може да спечелим много.

Антъни Ламбърт разглежда и изгледите за промяна в България.

Ако някога в България стане промяна, тя ще дойде чрез еволюция, а не революция. Безкомпромисна враждебност към режима няма да помогне на този процес. Нито пък реално би насърчила антимарксистите. Тези, които в сърцата си най-много се противопоставят на комунизма, няма да ни упрекнат за това, че имаме контакти с онези на власт. Напротив, моят опит ме кара да мисля, че това, което тези хора очакват, е една британска политика, която може да повлияе на Партията, а чрез нея и на общото състояние на страната. Аз не мога да се откажа от убеждението — макар то да не се споделя от много от моите колеги — че съдбата на тази страна сега е поставена на везните и може да бъде решена през следващите няколко години.

Пълните последици от революцията от 1944 г. все още предстои да бъдат почувствани. След само 15 години комунистическо управление страната до голяма степен продължава да живее по инерцията от миналото. В повечето сфери на живота има хора, съзряли преди революцията — нещо, което не е вярно в Русия. Парливият въпрос е какво ще стане през следващото поколение. Ще се появи ли една нова и квазинезависима България, или пък цялата тъкан ще се разгради и ще бъде залята от течението, подобно на балтийските държави? Моето гледище е, че едно от тези две неща ще стане, въпреки че след като България няма обща граница със Съветския съюз, много ще зависи от това, което стане в Румъния.

Аз лично намирам тази перспектива за крайно обезпокоителна, както и, уверен съм, всички либерално настроени българи, защото българите са патриотичен народ. Русия, с нейните огромни ресурси, вероятно може да преживее една революция и дори да я доведе до успешен край. Но България е една твърде млада и твърде безпомощна нация, за да има особена надежда за възраждане без помощ отвън — много по-малка надежда, разбира се, от по-старите общества на Полша и Унгария.

В последния си доклад от София Антъни Ламбърт анализира промените в България след 1944.

Гледайки сегашното състояние на страната и сравнявайки я с това, което е била преди войната, трудно е да се избегне заключението, че много от ценностите в живота значително са били обезценени. Дори прогресът в материалната сфера е незадоволителен и не бих се изненадал, ако условията на живот в столицата се влошат още повече или ако правителството се сблъска с още по-сериозни финансови трудности. Още по-депресиращо в дългосрочна перспектива е мракобесието и духовният банкрут на марксизма, който се стреми да доведе всичко до едно мъртво ниво на посредственост.

Твърде много образовани умове в България съзнават добре опасностите, пред които е изправена тяхната култура. Мнозина дори не са впечатлени от качеството на руската наука и често се срамуват от необходимостта да се придържат към причудливи марксистки понятия. Неотдавна това се разбра много ясно, когато няколко английски археолози на посещение тук получиха покана да се върнат и извършат разкопки. Българите са задължени да сътрудничат с руски археолози, но имат много лошо мнение за тях и биха искали да поддържат британската връзка. Има нещо прочувствено в такива напразни опити да се промени балансът. Какво биха могли да сторят тези хора когато, например, дори са принудени да прекроят цялата си образователна система по руски модел, въпреки че го смятат за по-долнокачествен от техния? Те не биха могли да се надяват да спрат идващата вълна без помощ и гледат за помощ към нас.

Антъни Ламбърт се спира и на възможностите за действие на Западните сили.

При наличието на общ подход на представените тук Западни сили и особено сега, когато американците отново имат представителство, не е невъзможно да се помогне. Самите лидери се стремят да подобрят отношенията си със Запада и най-вече да видят тяхната страна третирана като уважаван член на общността на нациите. Колкото по-скоро постигнат тази цел, толкова по-добре ще е за нас, защото по този път лежи и надеждата за разхлабване на руската хватка. Тази възможност обаче все още е отвъд хоризонта. Въпреки това аз вярвам, че могат да се забележат няколко слаби проблясъци, не в политическата сфера, но в търговията, културния обмен и някои други контакти.