Димитър Димитров - Съветска България през три британски мандата (Ричард Спейт 1956–1958 Антъни Ламбърт 1958–1960 Антъни Линкън 1960–1963)

Често ни питат какво недоволство има в България или с други думи колко здрава е властта на Комунистическата партия над народа. Не е лесно да се отговори на тези въпроси. Американският журналист Стюърт Алсоп, с когото обядвах тук неотдавна, искаше да може да каже на читателите на „Сатърди Ивнинг Поуст“ какъв механизъм движи комунизма. („Страхът — заключи той в първата си статия — е главната пружина.“)

Без да навлизам в психологически анализ, вероятно ще е от полза да насоча вниманието към онези аспекти на съгласието и принудата, върху които се крепи режимът и които изглежда са пропили умовете на хората. Така, както аз виждам нещата, привилегията в България е нож с две остриета. Партията, създавайки обвързани с режима интереси, има в ръцете си едно много ефективно оръжие. Въоръжените сили, администрацията, управленческият апарат са пълни с хора, които никога не са били толкова добре при друг режим. Проблемът със системата — другото острие на ножа — е, че тя е така ексклузивна, както всяка олигархия в златните дни на покровителството в Англия. Пораждат се ревност и негодуване, но няма никой, който да стане и да каже, че покровителството се е разширило, продължава да се разширява и трябва да бъде ограничено. Често се казва, че средният българин — т.е. човек, който е извън магическия кръг на партийното покровителство) — е прекалено безгръбначен или твърде философски настроен, за да протестира. Намирам за вярно, че при повечето обстоятелства той ще се примири с всяка несправедливост или най-много няма да се старае да изпълнява нормите. Разпуснатостта и скуката са главните врагове на социализма. Само когато възникнат сериозни недоимъци, привилегиите може да предизвикат тревожеща реакция. Не казвам, че тази точка вече е достигната, но внезапната липса на храни в столицата, отгоре на другите хронични дефицити, привлече вниманието към неприятното състояние на нещата и задълбочи разочарованието, което вече беше широко разпространено.

Общо казано, западният гражданин тук има чувството, че е попаднал в Лондон непосредствено след войната. Отделният човек трябваше да се задоволява с малко докато икономиката се изправи на крака. Само че тук не е имало война 15 години (а и България не пострада особено от войната). Но докато в Англия повечето хора смятаха, че трудностите се чувстват почти еднакво от всички, някои българи са много по-равни от други. В сегашния момент това е фрапиращо забележимо по различни начини.

Следователно, една от главните причини за разочарованието е разминаването между условията на живот за висшите партийни членове и за обикновените работници. Има общо усещане, че докато Партията винаги призовава работниците за големи дела, възнаграждението за труда е малко, а обещанията за подобряване на условията на живот и на заплатите отнемат неопределено време, докато се превърнат във факт. Недоимъкът в последно време на яйца, месо и сирене отново създаде горчиви чувства и незабавната реакция бе да се припомни изобилието на такива продукти преди войната.

Друга причина за разочарование е системата на подбор за гимназии и университети. Факт е, че дете, чийто баща не е партиен член, няма абсолютно никакъв шанс да бъде прието в езикова гимназия. Трябва да е особено оскърбително за родители да научат, че техните деца са издържали приемните изпити за университета, но не са били одобрени по политически причини, или че им се отказва записване, защото родителите са определени като „занаятчии“, а не като работници. Това е една система, обърната с главата надолу.

Друга болна тема са жилищата. Двучленни, тричленни и дори четиричленни семейства живеят в една стая и делят сервизни помещения. В същото време луксозните вили на бившата буржоазия в полите на Витоша се заемат от партийни шефове. Градът е пренаселен, така че хората не могат да канят приятелите си на гости и това се отразява особено на младите хора. Няма по-подтискаща гледка от млади хора в София, стоящи пред врати или разхождащи се нещастно в дъжда в събота вечер, но тъй като не могат да отидат вкъщи с приятели, нито могат да си позволят цените в ресторантите, те нямат друг избор. Не е изненадващо, следователно, че властите имат такъв проблем с млади „хулигани“ — те се захващат с престъпност от чиста скука. Един неотдавнашен коментар във вестник не е за пропускане: „Тяхното изнасилване на жени е целяло да се разстрои социалистическото производство.“ Необичаен мотив, би казал човек, за такова престъпление!